Сюзън Джонсън - Блейз

— В такъв случай си глупак — отвърна рязко тя със сянка от предишната си предизвикателност.

— Мисли си каквото искаш. Вече излязох от възрастта, когато се налагаше да доказвам нещо на някого. Имам си своите собствени причини — продължи той със същата уморена учтивост, — поради които искам да остана жив и да задържа участъка си. Така че ще се бия за него, ако се наложи.

— Дори ако това означава нови убийства? — настоя Блейз, чийто страх, предизвикан от когото и да е преминаваше бързо. И изведнъж той вече не й се струваше опасен. Просто беше изморен.

Хейзард пое дълго и спокойно въздух и след това се отърси от умората.

— Не ставай наивна, мис Брадок — каза той със студена ирония, — относно списъка с насилничества зад гърба на „Бул“. Те убиват и аз убивам, а губещият получава пропуск за оня свят. Победителят, естествено, продължава битието си като доста богат човек. — Изведнъж очите му придобиха отнесен вид и той се отдръпна от нея, за да отиде до малкото, прозорче до вратата, където профилът му се открои на фона на кристално чистото небе. Така си беше. Победителят можеше да бъде само един и през някои от най-лошите му дни го нападаха ужасяващи видения на поражението, болезнени и безмилостни, земята му залята от потопа на рушащия западен напредък. Протягайки се леко, той опря дългите си ръце над прозорчето и се вгледа в пейзажа по-долу, сега опразнен от групата мъже в костюми. Очите му бяха мрачни и безжизнени, а лицето, му обтегнато от някакъв личен и сложен проблем.

Хейзард не хранеше никакви илюзии по отношение на безскрупулността на „Бул Майнинг Къмпани“ и нейните представители. Той бе видял как те дойдоха и взеха земята, която искаха, по един или друг начин, без да зачитат някакви принципи, без жалост. Бе ги видял да сграбчват властта, бе опознал страстта на хората без идеали. Те предпочитаха да унищожат противниците си вместо да ги победят. Той знаеше също, че те сигурно щяха да бъдат подпомогнати от много от местните управници, хора с гъвкава съвест и ограничени представи за социална отговорност. Но той знаеше как да се бори също толкова безмилостно, като тях, и бе сигурен, че победата би могла да дойде също толкова неочаквано, колкото и поражението, Той се нуждаеше от този обещаващ парцел, нуждаеше се от него заради своя народ. Като пряк наследник на баща си той бе задължен да се грижи за клана си. Това му бе втълпявано през дългите години на неговото обучение, неговият свещен дълг към клана. Той нямаше да изневери на доверието на баща си сега, когато той беше вече мъртъв.

След примирието при Ларами от 1851 година, неподписано от нито един абсароки 7 7 През пролетта на 1851 г. Конгресът отделил сто хиляди долара за свикване на Великия съвет на „дивите племена на прерията“. Подпомаган от агент Том Фицпатрик и известния мисионер-изследовател отец Пиер де Сме, Д. Д, Митчъл успял да събере осем хиляди души на 1-ви септември. Чейените, арапахите, змиите и няколко сиукски племена дошли в пълен състав, докато враните, арикарас, крос вентърс и асинибоните били представени от пратеници. Команчите отказали от страх да не би враните и сиуксите да откраднат конете им. През осемнайсетдневното лагеруване Митчъл пише: „Различните племена, въпреки наследствените вражди, разменяха всекидневни посещения както като цяло, така и поотделно, пушеха и се веселяха заедно, разменяха си подаръци, осиновяваха взаимно децата си“. Подписаният там документ дава право на държавата да строи пътища и военни бази в индианските територии, определя границите на племената и осигурява годишно плащане от 50 000 долара в стоки за срок от 50 години. След това сенатът намалява срока на 10 години. Само враните отказват да подпишат и затова договорът никога не е бил ратифициран. — Б.авт. , но подписано от четиридесет вожда от Северните полета, бе сложено началото на края на стария ред. Баща му разбираше, че да се чака пасивно, докато земята им бъде отнета парче по парче, е също тъй глупаво, както и да се тръгна на война срещу Уошингтън. Точно затова Хейзард бе заминал на изток, за да учи, от уважение към далновидните мечти на неговия баща за бъдещето на народа му. Той трябваше да усвои практическите познания на света на белия човек, така че кланът му да може да се приспособи към нежеланите промени в начина си на живот. И когато баща му умря, той се завърна у дома, за да заеме мястото му и да служи на хората от племето си дори с цената на живота си, ако се наложи. Именно честта го тласкаше към това особено себеотдаване, към тази потребност от усамотено посвещаване.