Сюзън Джонсън - Блейз

Как би могъл той, мислеше си тя, разтърсена от срам, изпънала се срещу неговото пронизващо проникване, да разбере, че го желае така силно?

Час по-късно, когато коженото въже вече отдавна бе развързано от внимателни пръсти и когато Джон Хейзард Блек се бе посветил на желанията на своята заложница толкова пъти, колкото това би направил един способен мъж, той я целуна за последен път, стана от леглото и каза:

— Отивам да се изкъпя на поточето зад колибата. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Водата студена ли е?

— Освежаваща.

— Знам ги аз планинските поточета. Не благодаря.

Той се усмихна.

— Както предпочиташ. Закуска след десет минути?

— Това покана ли е?

— Не съвсем. Наречи го… дипломатично поднесено желание. — Той забеляза как упоритото изражение се оформя на лицето й. — Много дипломатично — придума я той и се протегна да докосне умиротворително с пръст красивите й устни. — Спокойно, бостънче, аз не съм чудовище. Ще ти помогна.

— Тогава ме пусни — каза Блейз, забързано, бояща се, че би могла да остане с него по причини, нямащи нищо общо със златодобивните участъци.

Полупритворените му клепки прикриваха очите му, мрачни до неразгадаемост.

— Щеше ми се наистина да можех — каза тихо той, — но фронтовата линия е вече очертана. Боя се, че е прекалено късно.

— Ти наистина го мислиш.

Хейзард замълча за миг, преди да отговори.

— Ти винаги си водила закрилян живот, бостънче — каза той накрая. Премятайки кърпата около врата си, той продължи с умерен тон, сякаш обсъждаше достойнствата на размяната на визитки като светски жест. — Те се канят да ме убият. И аз приемам това сериозно. Точно затова ти си тук. Затова и ще останеш. — Неочаквано проблясване на зъбите му сякаш отстрани непосредствената опасност. — Обичам яйцата си леко сварени.

Той излезе с безшумна походка, а тя остана да лежи стресната още няколко минути. Та хората не се избиват един друг за едно малко парче планинска земя, нали така? Поне със сигурност не баща й и неговите приятели. А дали? За пръв път я прониза тръпка на съмнение.

Блейз си наметна една от завивките, отиде до прозореца и погледна навън. Видя Хейзард полускрит от група борови дървета. Той плуваше в едно малко езерце, образувало се при заприщването на участък от бързия планински поток. Слънцето огряваше гладката му коса. След това той се гмурна, за да се появи няколко мига по-късно доста по-далеч, разтърсвайки глава така, че от буйната му коса се разхвърчаха капчици вода, напомнящи на малки кристалчета.

Когато се запъти обратно към колибата, строен и грациозен, Блейз тръгна към вратата с намерението да го посрещне като израз на доброжелателство. Даже и да беше заложница, а случаят бе точно такъв, тя би могла да си позволи малко изисканост. Натисна дръжката на вратата. Вратата не помръдна. Натисна по-силно. Нищо. Тя изруга. Проклета да е съмнителната му душица. Беше я заключил!

Хейзард погледна към празната маса, след което, икономисвайки излишните движения, се облече с кожени гамаши и мокасини.

— Ще имаш ли нещо против да направиш закуска? — попита той жената, подпряна вдървено на стената и гледаща безмълвно през прозореца.

Тя не помръдна.

— Няма нужда да е бог знае какво — добави той все така тихо.

— Ти ме заключи! — избухна Блейз с поруменели от гняв страни и с отбранително преметната през гърдите си завивка.

— Не мога да си позволя да рискувам този парцел — обясни той. Някой ден може би щеше да й обясни колко много е заложил на него. В зависимост от това как ще се развие тяхното приятелство, — Няма нищо лично в това. Военновременни правила. — Как да те накарам да направиш закуска? — Думите му бяха учтиви, но твърди.

— Ами ако кажа „не“?

— Ще ми се да не го правиш.

— А на мен ми се ще да не бях заложница.

— Квит, мадам — каза той безстрастно, — ваш ход.

— Казах ти, че не мога да готвя!

— А аз ти казах, че ще ти помогна — отвърна търпеливо той. Тялото му беше отпуснато, а изражението толерантно.

— Не знам какво да приготвя — призна си тя.

— Какво закусваш обикновено? — попита той с учтиво търпение. — Аз бих закусил същото.

— Горещ шоколад и ягоди — отвърна тя така, сякаш Нямаше нищо по-естествено от това.

— Всеки ден?

— Всеки ден!

— Дори през зимата? — попита той, обезпокоен от евентуалния отговор.

— Татко ги внася. Нещо против ли имаш? — отвърна тя заядливо и усещането за нереалност премина през съзнанието й. Как стана така, че тя, Блейз Брадок, водеше този невероятен разговор в този ненормален утринен час е този абсолютно непознат човек, който бе прекарал целия си живот под открито небе. Този смугъл индианец, независимо от изискания си тон й произношение, я принуждаваше да готви за него. Та тя дори не знаеше как да се оправи с огнището и снощният й плах опит би трябвало да е направил това очевидно.