Сюзън Джонсън - Блейз

— Ти си един проклет глупак, Янси Страхан. И ако не я откриеш, ще ми е много трудно да си те представя споделящ с мен наследството ми на вдовица.

— Той е отново в играта — рязко й отвърна Янси. — Хич няма да е лесно — добави той с разбиране към нежеланието й да спази брачните им планове. При същите условия той също би постъпил така с нея.

— Колко? — тросна му се Милисент, осъзнаваща отлично при следите от пръстите на Хейзард по врата си че той отново е в играта. — Кажи ми колко ще струва това.

В това начинание възможност да се изкарат милиони, и това все още си беше така. Янси също нямаше никакво намерение да се отказва точно сега. Тя се нуждаеше от него и той се нуждаеше от нея. Той — от парите й, а тя — от неговите мускули. Освен това над всичко останало се извисяваше неприкритата, непреклонна решимост да не позволят на никого да застане между тях и парите, които жадуваха. Като двама фехтувачи, те учтиво парираха взаимните си удари още от първите дни в Монтана, разменяха по някоя дума или колеблив намек тук и там, изчакваха отговора на другия, придвижваха се след това в следващата позиция, докато накрая се обвързаха напълно, осъзнали силните си страни, и двамата уверени след първоначалните си ходове, че ще са по-силни като съюзници, отколкото като врагове.

А под грубата обвивка те хранеха някакъв странен респект един към друг, подплатен от време на време от необичайно еротично привличане. Извратеността и порокът се привличаха взаимно.

— Ще са ми необходими хора, коне и припаси. Той има преднина, но аз мога да наема Хайд в Сейнт Джо и няма да ми се изплъзне. Нито един от тях няма да ми се изплъзне. Хайд може да открие всекиго.

— Посочи ми някаква сума и си стягай багажа. Ще изтегля парите от банката, докато се приготвяш. Този път не трябва да се измъкнат. Ясна ли съм?

Янси кимна леко. Тя беше повече от ясна.

— Каква преднина имат пред теб? — .попита Милисент, вече запътила се към бюрото си.

— Сигурно ще успеят да спечелят около ден, докато се подготвя, но Хейзард не би могъл да пътува бързо с нея.

Копринената пола на Милисент изшумоля при допира си с килима, когато тя се обърна към него.

— И откъде си толкова сигурен, че ще тръгнат на запад? — остро го запита тя.

— Той е индианец — отбеляза Янси.

Блейз настоя да преспят в Сейнт Джоузеф. Тя посочи умората, бременността си и още един куп други причини, за да го накара да се съгласи.

— Искам да се наспя в истинско легло, а не на твърда облегалка, окачена на стената.

Той не искаше да остават. Бързото придвижване беше единственият им шанс да оставят Янси зад гърба си и той й го каза.

— Толкова съм уморена, Джон. Наистина ли една нощ ще е от такова значение? — Бяха се прекачвали два пъти през последната отсечка от тяхното пътуване — първо за участъка Чикаго-Бърлингтън по железопътната линия „Куинси“, след това с ферибота до Хенибъл за железопътната линия „Сейнт Джоузеф“. Блейз бе започнала да се изтощава.

Този следобед двамата бяха застанали под една беседка, близо до спирката на колите, и гледката, шумотевицата и миризмите на Сейнт Джо ги обграждаха отвсякъде. Хейзард би се почувствал сигурен само ако бе купил билети и двамата бяха отпътували в следващите пет минути. Но когато огледа преценяващо Блейз, той забеляза тъмните кръгове под очите й, обзелата я умора и безкръвните й страни. И след като премисли набързо риска за крехкото й здраве, Хейзард кимна в знак на съгласие.

Той не очакваше внезапната й прегръдка. Иначе нямаше да я допусне, точно както съзнателно не допускаше никаква физическа близост с Блейз, след като бяха потеглили от Ню Йорк. Усещането от допира до нея беше топло, нежно и много познато. Той се поколеба само за миг преди да сключи ръцете си около нея. После я погледна, притисната в прегръдката му, и незабавно усети как страстта се разгаря в сърцето му.

Блейз повдигна глава, очите им се срещнаха и тя му се усмихна.

— Благодаря ти — каза тя.

— Няма защо — отвърна той, потискайки прокрадващия се копнеж. Ето докъде бе стигнал — беше в Сейнт Джо, въпреки че го преследваха, посред бял ден в най-оживеното кътче на града, поставил живота си на карта, а всичко, за което можеше да мисли, бе, че я желае. Това си беше лудост. Не можеше да си позволи такова нещо.

— Трябва да вървим — каза той.

Блейз кимна, облегнала се на него. Ръцете му, обвити около нейното тяло, бяха за нея извор на нова сила и удоволствие. Дано нещата да се задържаха така.