Сюзън Джонсън - Блейз

— Ти сигурно също си изморен.

Той се обърна, дочул звука, но не и думите, и Блейз си го припомни такъв, какъвто беше през първия ден в колибата, със силует, очертан на фона на обедното слънце. Облечен в черно, в стила на белите мъже, Хейзард изглеждаше също така висок, изправен и силен, застанал пред слънчевия прозорец, както бе изглеждал и през първия ден на планинския склон. Но сега очите му бяха засенчени от напрежението, свързано с пътуването. И когато той не й отговори, тя каза отново:

— Ти сигурно също си изморен.

— Не — отвърна той, — добре съм. — Издръжливостта се бе превърнала в негов безусловен рефлекс, усвоен преди много години при мъчителните преселения и безсънните нощи на набезите. — Но ти сега трябва да поспиш. Лидия каза, че така трябва.

— Значи трябва?

— Без никакво съмнение. — Той се усмихна леко. — Никога не съм имал куража да споря с нея.

— Да не би да се боиш от Лидия? — шеговито го попита Блейз и прокара пръст по ръба на простата порцеланова чаша.

— Аз се боя от доста неща.

— Но не и от мен.

— О, от теб също, биа — каза Хейзард много, много меко. Може би повече от всичко друго, помисли си той. — Сега заспивай… Ще отида да нагледам конете.

След като той излезе, Блейз допи млякото си, размишлявайки над топлите му думи. Този път в тях нямаше никакъв сарказъм или гняв като в Ню Йорк. Това си беше Хейзард, откровен и спокоен, и тези думи я сгряха повече от всичко, което бе казал по време на тяхното пътуване. Тя спа спокойно за пръв път от седмици насам, насърчена от неговото нежно държание, и сънува прекрасни сънища за тях двамата като семейство — тя, Хейзард и тяхното дете някъде в планините, някъде на сигурно място с позлатени от слънчевите лъчи върби и бистра, течаща вода.

След като Блейз заспа, Хейзард хапна.

— Не можеш да я помъкнеш през прерията по начина, по който си свикнал да пътуваш ти — говореше му Лидия. Тя и Хейзард бяха седнали на задната веранда. Оттам се откриваше гледка към пътя и въпреки че Хейзард не очакваше, че някой ще ги открие тук, малко повече бдителност никога не беше излишна.

— Знам, но не мога да си позволя и да се влача едва-едва.

— Защо? Пак ли неприятностите са ти по петите?

Хейзард не й отговори веднага. Той погледни първо ръцете си, а носле вдигна очи към полето с узрели класове.

— Винаги е било така — каза той в топлия въздух на късния следобед.

— Роднините на мъртвия съпруг ли? — попита Лидия. Тя бе забелязала траурната рокля и първите признаци на бременността и тези два факта я бяха навели на подобна мисъл.

Той поклати глава.

— Траурът е заради баща й.

— А има ли съпруг.

— Не и по следите ни.

— Какви са тогава проблемите?

— Алчна майка без дори помен от майчински чувства и нейният приятел, който за едно петаче би минал през трупа на майка си или чийто и да е друг труп.

— Прекрасна двойка.

— Затова и съм се разбързал така — каза сухо Хейзард.

— Къде я водиш сега?

— При моя клан.

— А тя твоя съпруга ли е?

Той кимна и после отмести погледа си.

— Проблеми? — попита Лидия. Нежеланието му да навлиза в подробности беше очевидно. Последва кратко мълчание и След това тя зададе въпроса, загнездил се на предна линия в съзнанието й: — Детето от теб ли е?

— Да — бе натъртеният отговор и този път той я погледна право в очите.

— Ако си склонен да приемеш съвета на една стара жена, която е била омъжена повече от четирийсет години за сприхав търговец на кожи с непреодолима страст към пътуването, то аз бих ти казала, че всеки проблем би могъл да се изглади… ако искаш да го направиш.

— Благодаря ти за съвета. Ще си помисля върху него. — Но точно в момента той размишляваше над прашните токове на ботушите си.

— Тя те обича, тъй да знаеш.

Очите му се повдигнаха бавно, с въпросително изражение в тях.

— Не, не ми го е обяснявала на дълго и широко, но е достатъчно само да се вгледаш в очите й, когато те погледне. Това е любов, Хейзард, и се надявам да не си прекалено голям глупак, за да не го забележиш. А сега, когато очаква детето, тя се нуждае от теб. Повече от всякога. Аз самата съм имала осем и би трябвало да ги разбирам тия неща.

Това беше удобна точка в разговора за смяна на темата. Сега всичко бе твърде объркано, за да бъдат намерени простите отговори на проблемите. А любимата тема на Лидия бяха нейните деца и внуци.

— Как са децата? — попита той.

Лидия му разказа. С подробности. Хейзард познаваше всичките й деца, въпреки че повечето от тях бяха по-възрастни от него. И когато тя забави осезателно темпото на своя монолог за последните им преживелици, Хейзард я отвлече с друг въпрос. Цялото семейство на Лидия живееше наоколо, макар че момчетата често придружаваха баща си в неговите търговски пътувания. Той се поинтересува учтиво за други подробности и тя продължи да го осведомява. Така неговите собствени проблеми останаха встрани, макар и за кратко. Те седяха все така на верандата и се разказваха спомени, когато Блейз се събуди от дрямката си.