Сюзън Джонсън - Блейз

— Въжената люлка е все още там, където ти я сложи, Хейзард. Внучетата я обожават.

— Няма нищо по-хубаво от една въжена люлка в горещ ден.

— Бог да те благослови. Седни и си пийни от лимонадата. Почти съм готова.

Очите на Хейзард се разшириха, щом Блейз влезе в стаята няколко минути по-късно. Той се усмихна, сърдечно.

— Малките цветчета, които ти търсих в Даймънд Сити. Чудесно ти стоят.

— Благодаря — отвърна Блейз и го възнагради с малък реверанс и усмивка. Комплиментът я стопли и окуражи, точно като предишната забележка на Хейзард. Той изглеждаше по-отпуснат, усмихваше се по-често, говореше по-непринудено с нея, както бе правил това и преди.

— Ще трябва да ти намерим няколко такива рокли. Как се казваше платът?

— Басма. — Блейз развя полите на роклята край голите си крака.

— Точно така. Басма. Ще можем ли да намерим няколко такива, Лидия?

— Вземете тези на Аби.

— Блейз? — обърна се въпросително към нея Хейзард. Въпреки че мисълта за бъдещето, намекнато от неговата загриженост, с цялата обич и всички останали подробности, беше доста привлекателна, Блейз си при помни, че трябва да отговори също така спокойно, както я бяха попитали.

— Ако си сигурна, че няма проблем — обърна се тя към Лидия.

— Ни най-малък. Добре ти стои, дете.

Така си е, помисли си Хейзард. Босонога, с коса, свободно падаща на копринени къдрици върху раменете й и басмена рокля на жълти цветчета, Блейз бе пълна противоположност на жената, която той бе видял преди четири дни при мадам Рестел.

— А защо Лидия да не задържи моите черни перли, Джон, като благодарност за гостоприемството. Аз вероятно няма да ги използвам повече.

— За Бога, не, дете мое — запротестира Лидия. Тя бе видяла двуредната огърлица от съвършено подредени перли на врата на Блейз, когато бяха пристигнали с Хейзард. Дори незапознатото й око бе успяло да прецени, че те струват едно малко състояние. — Просто вземете дрехите с моята благословия. А сега седнете и хапнете. Хейзард изглежда така, сякаш няма търпение да се захване с вечерята.

Хейзард яде като човек, който се бе хранил две седмици от просия. След вечерята тримата седнаха на верандата и гледаха как залезът преминава в полумрак. Лидия говореше, а Хейзард показваше най-доброто от държанието си — отвръщаше с готовност на обичайните въпроси, разказваше анекдоти от дните, преживени заедно със семейство Бейли, и като цяло упражняваше добре овладяното си умение да очарова. Блейз слушаше и през тези два успя да научи повече за миналото на Хейзард, отколкото бе узнала през цялото време, прекарано с него. Тук, на верандата с Лидия, той бе забравил за титлата си на вожд, която непрекъснато излизаше на бял свят в Монтана. Той изглеждаше така, сякаш от плещите му бе паднала огромна тежест. Сега беше просто човек, почиващ си в околността на Мисури и наслаждаващ се на спускащия се здрач.

Когато стана време за лягане, Лидия каза направо:

— Хейзард, докато сте под моя покрив, двамата с Блейз можете да забравите за всичките си неприятности. Ще спиш в гостната заедно със съпругата си и само да се опиташ да ми извъртиш някой номер, проклета да съм, ако не те заключа вътре.

Хейзард бе станал и тъкмо се канеше да си измисли някакво извинение, че трябва да нагледа конете, за да може после да спи в колата или под навеса за сено, но при наставническите думи на Лидия, той бързо премести погледа си върху нея с въпросително изражение на лицето си. Тя беше ужасно сериозна и изведнъж той отново се почувства като юноша. Тя имаше власт над него, винаги я бе имала. И докато Хейзард обмисляше възможностите, които му предоставяше това, което в нейните уста бе прозвучало като заповед, Лидия добави още нещо, изправяйки се в пълния си ръст, който отстъпваше на неговия с някакви си пет-шест сантиметра.

— И не си мисли, че не мога да те накарам да го направиш, Хейзард. По-тежка съм от теб с петнайсет кила и съм с доста години по-опитна.

След това заявление Хейзард незабавно прекрати размишленията си и се усмихна.

— И все още имаш онзи кос ляв удар, за който бих могъл да ти завиждам.

— Адски си прав. И хич няма да се поколебая да го използвам.

— Лидия, целият треперя от страх. — Той се обърна с жизнерадостна усмивка към Блейз и й се поклони, пародирайки дворцовия етикет. — Бихте ли желали да се оттеглите за през нощта, скъпа моя съпруго?

— С удоволствие — отвърна Блейз и постави с дяволита усмивка ръката си върху протегнатата ръка на Хейзард. Пръстите му се сключиха около нейните, така както го бяха правили стотици пъти преди, и тя усети един лек намек за топлота.