Сюзън Джонсън - Блейз

Блейз го изучаваше и се чудеше дали се бе променил? Погледът й обходи неговата голота, нервно напрегнатите му мускули, силното му стройно тяло, пулсиращата му мощ и сериозното му лице. Беше отслабнал, косата му бе пораснала малко, а чертите му бяха станали по-неизразителни и твърди. Поразена от неговото безпокойство, тя си припомни името на животното, което той носеше, и изпита неприятно чувство. Тя не го познаваше. Тази тиха ярост не бе позната на мъжа, когото тя бе нарекла свой съпруг.

След като нагласи пистолета над възглавницата си, Хейзард погледна към нея и видя мрачните й, блестящи в полумрака очи.

— Лека нощ — каза той с глас, лишен от всякакви чувства, и се плъзна под украсената с ръчна бродерия завивка.

Двамата лежаха смълчани, възможно най-далече един от друг, доколкото им го позволяваше огромното пухено легло, но усещаха взаимното си присъствие съвсем осезателно. Тишината беше неспокойна, сякаш невидими пръсти барабаняха нервно. Хейзард бе кръстосал ръцете си зад тила и наблюдаваше покрития с хартия тавани но пулсиращата веничка на врата му доказваше, че той усеща близостта на Блейз. Как, по дяволите, щеше да заспи тази вечер.

Блейз бе нападната от неизмерима безнадеждност, подобна на промъкваща се мъгла, която задушаваше и последните остатъци от надеждата й, и тя вече не беше в състояние да попречи на бликналите от очите й сълзи. Те тихичко се стичаха по бузите и носа й и капваха върху възглавницата, само на няколко сантиметра от единствения мъж, когото някога бе обичала. Тя никога не се бе чувствала така ужасно сама и тези сълзи бяха нейното признание за това, че вече нищо не би могло да й върне Хейзард. Той наистина не я обичаше. „Лека нощ“, просто бе казал той. „Лека нощ“. И нищо повече. Сякаш бяха просто двама познати, събрани случайно от съдбата.

Вече й беше невъзможно да бъде силна. Бе поддържала тази илюзия срещу невероятните сътресения, но сега запасите й бяха пресъхнали. Седмици наред се бе борила с Милисент и Янси за наследството, за детето си, за своя живот. Изведнъж се бе почувствала твърде уморена, за да се съпротивлява, за да продължава да бъде емоционално разкъсвана, неспособна бе да срещне света с предишната си решителност. Нямаше на кого да се опре. Дори на Хейзард вече му беше все едно.

И така сълзите се лееха, но Блейз задържаше риданията си. Може и да не й бе останала сила, но имаше поне късче достойнство.

Той продължи да лежи, след като я чу, чудейки се от колко ли време плаче. Тя се бе свила на кълбо в далечния край на леглото и той не бе разбрал това, докато от нея не се изплъзна един едва доловим звук. Прозорците бяха отворени и лекият ветрец раздвижваше простите муселинови завеси. Може би нощните шумове му бяха попречили да чуе тихия й плач, но доколкото познаваше Блейз, бе по-вероятно тя да го е приглушила. Тя не беше от жените, които обичаха да ги съжаляват.

Той се поколеба за миг, след това се пресегна към нея и я притегли в ръцете си, като се поизправи, облягайки се на таблата на леглото, и я задържа, увита в метрите плат на нощницата като малко дете. Хейзард почувства топлите й сълзи върху голите си гърди, близостта, която извикваше нежната влажна буза, притисната към кожата му, и сърцето му се понесе към Блейз. Тя беше нещастна и това неочаквано се бе оказало от огромно значение за него.

Прегръдката на Хейзард, неговите силни ръце, които я полюшваха близо до тялото му, само накара сълзите й да потекат още по-силно. Откритието се просмука в ума и в тялото й, в нейните сетива със стряскащата си яснота и докато лежеше в прегръдката му, неочакваната истина се появи пред нея така изумителна, безспорна и плашеща, че за един кратък миг тя почувства страх. Защото разбра колко много се нуждае от него, до каква степен неговите чувства имат значение за нея и колко малко струваше всичко останало в света, когато него го нямаше. Блейз осъзна колко самотна е без него.

— Какво има, биа? Кажи ми — каза той с тих, неравен глас. Неговите дълги пръсти галеха златистия водопад на косите й и ги приглаждаха назад с безкрайна нежност. Той се наведе и погали нежната извивка на слепоочията й. — Кажи ми.

Тя не можеше да му отговори. Беше силно развълнувана и се задъхваше като дете, което е плакало твърде дълго. Той изчака, хванал я здраво, но все пак много по-леко отколкото му се искаше да я притисне, от страх да не й причини болка. След безкрайните седмици, в които бе лишен от нейната топлота и нежност, от осезаемото й присъствие, той можеше да я стисне така, че да прекърши костите й.