Сюзън Джонсън - Блейз

— Мина ли ти през ума — прошепна закачливо Блейз, с устни, навлажнени от разхождащия се бавно по тях език на Хейзард, — че може би си се съюзил с извратената зла жена, която се е опитала да те убие?

Тя усети топлия му дъх, когато той гризна нежната й плът.

— „Извратена“ ми звучи интригуващо — въздъхна леко той, предизвиквайки тръпки по гърба й, — както и „зла“.

Тъмнокосата му глава се повдигна, дългите му клепки докоснаха брадичката й и той погледна изучаващо прекрасното й синеоко лице, свежо и непокварено като пролетна утрин. Прелъстителският му поглед стана подкупващо весел и той се усмихна нежно и дяволито — на нея и на нелепите си съмнения.

— При твоята прилика със злото, прекрасна принцесо на пролетта, мисля, че бих могъл да рискувам — увери я страстно той. — И единственият начин, по който би могла да ме убиеш, благоуханна девойко — прошепна той докато разкопчаваше нощницата със смуглите си пръсти, — е чрез сладката смърт, която, ще приема с готовност. — Хейзард освободи и последното конче, смъкна нощницата през голите рамена на Блейз и прокара пръсти надолу по ръцете й. — Адски ми липсваше — прошепна той. — Знаеш ли колко време мина оттогава? — Дишането му се ускоряваше и тя усети как възбудата му оживява, усети топлината й и пулсиращото й великолепие.

Ръцете й се извиха назад, за да се освободят от ръкавите, и всеки път, когато Хейзард я докосваше, тя си мислеше, че неговата нежност е невероятна. Как можеше един мъж, обучаван за воин, да има ръце, които се движеха по тялото й като кадифе?

— Прекалено много — въздъхна леко тя и се пресегна, за да приближи лицето му към своето. — Ужасно много — промълви тя и го целуна така, сякаш в следващия миг щеше да настъпи свършекът на света. Когато езичето й проникна в устата му, неговите ръце се сключиха около нея, като едната от тях обхвана силно рамото и врата й, прибирайки косата й назад и притискайки я със страст, неизпитвана от толкова много седмици.

Това, което става тази нощ, помисли си той, е отвъд преценките и анализите, независимо от жестокостта на провалите. То беше непредотвратимо. А това, че можеше да се окаже и фатално, вече нямаше значение. Той я притискаше към себе си с радост. С радост, безпокойство и болезнена нежност.

Тя беше негова жена. И нямаше начин да се отрече от това.

Това беше тържествуващата пролет след най-тежката зима на душата му.

Това беше ходене по въздуха. Беше лудост.

Той проникна в нея колебливо, неуверен като младо момче. Плъзна се в нейната разтапяща влага така бавно, че тя запротестира.

— Джон — извика леко Блейз повдигнала се, за да го посрещне, желаеща го и притискаща го страстно към себе си. Той се възпротиви за миг и тя усети как могъщите мускули на гърба му се напрягат под ръцете й. — Моля те…

— Не искам да ти причиня болка — промърмори той, като запазваше дистанцията.

— О, Джон, моля те, моля те. Няма да ми причиниш болка. От това не боли. Ще умра, Джон, ако не ми позволиш да те усетя. Джон, моля те!

И последното „моля те“ бе заглушено от експлозивно издихание, тъй като Джон Хейзард Блек направи това, което бе искал да стори още щом зърна за пръв път своята своенравна съпруга в Ню Йорк. Той потъна в копринената й сладост.

— Ди ауатсичику. — Обичам те — въздъхна той до ухото й. Беше си у дома.

Блейз не би го пуснала да си тръгне, не би му позволила да я напусне. Той беше неин любим, неин приятел, неин съпруг. Тя искаше цялото му внимание и го получаваше.

Доста по-късно през същата вечер Хейзард се претърколи встрани от нея и й каза закачливо:

— Само кратка почивка, биа… не се притеснявай.

Леглото бе ужасно разбъркано, а те двамата плувнали в пот.

— Бях забравил колко си взискателна, котенце — пошегува се той, протягайки ръце, за да изпъне гърба си.

— Да не би да се оплакваш? — измърка Блейз, приглаждайки косата му зад едното ухо.

Той се обърна и я погледна. Тя беше поруменяла, разрешена, прекрасна… и му принадлежеше.

— Ами — каза той, усмихвайки се бавно. — На глупак ли ти приличам?

Много рано сутринта, докато Блейз все още спеше, Хейзард се изкъпа в потока и закуси с Лидия.

— Изглеждаш така, сякаш ще успеете да се спогодите — отбеляза тя. Усмивката на Хейзард се набиваше в очи.

— Благодарение на теб.

— Няма нужда от благодарности. И сами щяхте да се сдобрите рано или късно. Тя спи ли?

Дори под бронзовата кожа на Хейзард си пролича, че той се изчерви. Забелязала притеснението му, Лидия бързо допълни: