Сюзън Джонсън - Блейз

Накрая плачът й престана. Главата й бе отпусната върху рамото му, а крехкото й тяло — обвито от силните му ръце.

— Уморих се — каза тя най-после, с безрадостен, слаб гласец.

— Знам, принцесо. Последните дни бяха самият ад. — Той издърпа чаршафа и избърса сълзите й. Лицата им бяха много близко едно до друго и влажните очи на Блейз изглеждаха непоносимо раними.

— Не искам да съм силна — прошепна тя. — Не мога повече. — И нови сълзи потекоха от очите й.

Той разбираше — товарът й беше твърде голям и се бе стоварил съвсем неочаквано. На раменете й лежаха прекалено големи за една млада жена отговорности. И несигурност.

— Не е нужно да си силна през цялото време, принцесо. Всеки се предава или пада понякога. Ти се справяше чудесно, но ти дойде в повече, грижите за детето и за теб самата, както и заплахите на Янси, които е трябвало да отблъскваш. Аз трябваше да съм до теб, за да те защитавам, за да се боря вместо теб. Но ти вече не си сама. Аз съм до теб и ще се боря за теб. Почини си, можеш да се опреш на мен. Аз ще се грижа за теб и за детето. — Той каза всичко това, без да се замисля… и наистина вярваше в това. Предишните му мисли бяха отстъпили пред страстта му към нея.

— Наистина ли? — прошепна Блейз, без да смее да повярва, изплашена, че това могат да се окажат само думи, и все пак отчаяно надяваща се, че това е истинският Джон Хейзард Блек — говорещ простичко и искрено.

— Наистина — отвърна тихо той. — В миналото имаше твърде много неразбирателства. Но с тях е свършено. — Той тръсна глава, за да се отърси от духовете на мрака. — Не искам дори да си мисля повече за тях. — Повдигна ръка и погали леко бузата й. — Казваш, че не искаш да бъдеш силна през цялото време. А аз, биа кара, не искам да бъда верен на дълга си непрекъснато. Не мога да се противя срещу това, обичам те — прошепна той. — И трябва да те имам, дори ако за това се наложи да изгубя своите закрилящи видения, клана и душата си.

— Твоя съм… докато боровете пожълтеят — увери го нежно тя, използвайки един стар абсарокски израз за вечност. — Не ме напускай никога — въздъхна тя от убежището на неговата прегръдка. — Не ме напускай никога…

— Никога… от този миг нататък. — Той повдигна нежно главата й и докосна устните й със своите. — Нашата първа вечер заедно — прошепна той и преглътна дълбоко, за да спре собствените си сълзи — по дългото ни, омайващо пътуване. — Тъмните му очи имаха невероятно магическо излъчване, когато я погледна. — Аз мога да се преборя с всички тях, принцесо… когато ти си до мен.

— До теб съм и ще бъда, о, Хейзард, толкова те обичам. — Гласът й бе пропит със сладостна надежда. — Знаеш ли, ще се справим — добави тя с познатия жизнерадостен плам в очите си.

Очарован, както винаги, от нейния решителен и невинен оптимизъм, Хейзард й отвърна великодушно, с безкрайна нежност в погледа си:

— Разбира се, че ще се справим, бостънче. Аз и ти срещу света — бихме ли могли да загубим? — Думите му прозвучаха твърдо и уверено. И макар страстно да желаеше тя да е права, в себе си той се питаше дали и двамата не са си изгубили ума. — И все пак тази вечер — прошепна той — нямаме дракони за посичане. Сега сме само ти и аз.

— Така каза и Лидия. Как е могла да знае?

Хейзард я намести в ръцете си и я притисна леко.

— Дължим на тази побойница страшно много.

— А иначе щеше ли да останеш с мен… тази вечери искам да кажа? — Това си беше женски въпрос, изпитващ любовта му. И освен това, въпрос на Блейз.

Той замълча за миг и после поклати глава. Но прегръдката му се затегна и тя разбра, че макар вождът да казваше „не“, мъжът в него казваше „да“.

— Не съм писала тази бележка, Джон. Кълна ти се.

Гневът му припламна леко. Той можеше да обърне гръб на демоните, но не и да забрави. Това време никога не бе напускало спомените му, въпреки че искаше да й повярва.

— Всичко свърши — каза той твърдо, прогонвайки всички болезнени елементи на съмнението. — Не искам да говоря за това.

— Бих могла да те цапна — тросна му се Блейз, тъй като собственото й усещане за несправедливост се бе надигнало — когато се държиш така ужасно мъжкарски и покровителствено. — И тя подкрепи думите си с действия.

Хейзард хвана малкото й юмруче лесно, без да влага сила, малко преди то да стигне целта си, и огромната му длан го погълна. Усмихвайки се на проблясващите й очи, той заяви:

— В момента имам по-добра идея. Но обещавам — устните му се снижиха, за да погалят нежно нейните, — че ще можеш да атакуваш покровителственото ми отношение по-късно, ако — езикът му се плъзна по горното очертание на устните й — все още имаш сили, за да го направиш.