Сюзън Джонсън - Блейз

Хейзард изглеждаше невероятно красив, облегнал се на стола си, с цялата си мрачна елегантност на фона на пасторалната провинция. Блейз отново си помисли до каква степен бе непознат той за нея, колко малко знаеше тя за неговото минало. Това прибави още малко тъга в пропастта, която ги делеше. Изправяйки крехките си рамене, Блейз се отърси от меланхолията, брадичката й се вирна нагоре, несъзнателно прогонила нейната несигурност.

Тя излезе през вратата и прекоси дървената веранда, чийто дъсчен под бе излъскан от четирийсетте години, през които по него бяха тичали детски крачета, и разговорът рязко секна. Възголямата нощница се влачеше след нея и Хейзард, привлечен от свежата й, красота, сякаш успя да мерне момичето, което тя е била, преди да я срещне.

— Люлка — каза тя с жизнерадостно безгрижен глас, сякаш черните мисли бяха чужди на душата й. — Обожавам люлките на верандите. — Тя мина покрай Хейзард и Лидия и седна до малката масичка, в сянката на отрупаната с плод лоза. — Джон, спомняш ли си нощта на областния бал? Там също имаше люлка на верандата. — Тя седна, придърпа полите на нощницата и се залюля с босите си крака. С малките си, изящни крака. С топли, нежни стъпала, припомни си Хейзард. Нежните топли стъпала, които го бяха възбуждали. Нежните топли стъпала, които бе целувал.

Когато той не й отговори, тя го погледна и се усмихна. Това бе една чаровна усмивка на малко момиче, която забърза и бездруго учестения ритъм на неговото сърце. Хейзард си спомняше тази вечер съвсем ярко.

— Спомням си — каза той тихо.

Лидия никога не бе чувала някой да нарича Хейзард „Джон“. И никога преди не бе виждала сърцето му, отразено в неговите очи.

— Я да взема да ви оставя аз със спомените ви и да се захвана с вечерята — каза тя и нито един от двама им не усети нейното тръгване.

— Приличаш на малко момиченце в нощницата на Лидия. — Сигурно трябваше да спомене нещо по-неутрално, като времето, лозата или гостоприемството на Лидия, но думите вече се бяха загнездили в съзнанието му и просто се изплъзнаха доста по-лесно от обмислените, нищо незначещи фрази.

— Но не се чувствам така — отвърна му Блейз. — Тази нощница ме кара да се чувствам доста бременна. Надявам се, че си падаш по дебелите съпруги. — Тя се усмихна. — Ти пък приличаш на попаднал не на мястото си наемник, облечен изцяло в черно на тази окъпана от слънцето веранда. Високичък наемник… Страхотна двойка ще излезе от нас. — Тя говореше както обикновено — въодушевено и открито.

Спомените от колибата нападнаха Хейзард.

— Това винаги е било лесно. — Едната му тъмна вежда се повдигна. — Имам предвид това, че си подхождаме.

— Но не и сега?

— Сега не се получава.

— Ами ако аз искам да се получи?

Той я дари с оная прекрасна усмивка, за която би минала и през огъня.

— Ти винаги си го искала. Но това не е причина.

— Но е някакво начало, Джон. И преди беше така, сега също би могло да бъде.

Усмивката бе изчезнала и той отново бе потънал в дебрите на недоверието си.

— Аз не искам всичко да почва отново. Имах достатъчно време да го обмисля през седмиците след взрива и не можах да се сетя дори за една логична причина, която да ни събере отново.

— А какво ще кажеш за една логична причина като… любовта, например?

— Порасни най-после, Блейз. Не използваш правилната дума. Между мен и теб няма нищо друго освен проблеми.

— Не съм съгласна с теб.

— И никога не си била, бостънче. — Той се усмихна колебливо. — Ето ти още един проблем. — Хейзард избута стола си назад и стана. — Ще отида да се поразходя преди вечерята. — Той прескочи с лекота украсените перила и се отдалечи.

— Ще ти трябва ли помощ? — попита Блейз, влизайки в кухнята. След това добави по-искрено: — Необходим ми е съвет.

Лидия се обърна от прозореца до мивката, през който бе видяла Хейзард да се отдалечава към потока.

— Спречкване с любимия?

— Щеше ми се да е толкова просто — и Блейз проследи последните няколко месеца с пестеливи фрази.

— Но той все пак дойде, за да те вземе.

— Не мен. Дойде за детето си.

Лидия можеше да разпознае любовта, щом я видеше, а Хейзард определено не беше воден единствено от бащинските си чувства.

— И той самият казва така — отбеляза тя.

— Той дори не се доближава до мен.

— Подозрителен е, досущ като вълк, който се е измъкнал от капан.

— Така ли мислиш? Та аз дори не бих могла да определя дали чувства все още нещо към мен. Наложи ми се да направя сцена във влака, за да го накарам да проговори.