Сюзън Джонсън - Блейз

Тълпи от пътници си пробиваха път край тях, а някъде в центъра забиха църковните камбани.

— Тук не сме в безопасност. — Тя усети как прегръдката му се отпуска. — Тук ще ни потърсят най-напред — каза Хейзард с тон, който трябваше да я убеди, че са в опасност. Той се измъкна внимателно от ръцете й. — Трябва да вървим.

Нито един от двама им не проговори в колата. Хейзард я бе отблъснал, макар и нежно, но все пак недвусмислено, и наранена от този обрат, Блейз се обърна на другата страна и сълзите потекоха безмълвно по бузите й. Хейзард се бе превърнал в самото благоразумие и докато беше в това настроение, бе напълно недосегаем. За пръв път след радостта си от срещата с него в Ню Йорк тя започна да се съмнява в способността си да промени нещата. Всичките му странни аргументи бяха все така валидни, а сега към тях се бе прибавил и още един — този за предполагаемия й заговор с Янси, който, изглежда, беше непреодолим.

Съпругата, която Хейзард представи на Лидия Бейли в една малка фермерска къща северно от градчето, изглеждаше доста потисната. Потисната, по-бледа от обичайното и крехка на фона на огромната фигура на Хейзард.

— Засрами се, Хейзард — каза Лидия в мига, в който се запозна с Блейз. — Горкото момиче ще припадне всеки миг. Не мога да разбера, защо вие мъжете не можете да разберете, че една жена не може да бъде разкарвана като индиански мустанг.

Хейзард изглеждаше смутен за миг.

— Явно имам нужда ти да ми го напомняш от време на време — призна си той с разкайващ се тон.

— И още как! — И Лидия Бейли, която въпреки шейсетте си години стоеше с изправен гръб, му отправи суров, смъмрящ поглед. — Върви сега да разтовариш багажа и хапни нещо — заповяда му тя, — а аз ще сложа бедното дете да си легне. — И тя поведе Блейз по коридора. — Да се наядеш — каза тя на Хейзард, преди да я последва, — че и ти ми се виждаш нещо измършавял.

— Ще почакам — каза той. — Тя ще се оправи ли? — Изопнатите му нерви си проличаха добре в гласа му. Хейзард проклинаше задето се бе държал така отвратително.

— Не е нещо, което да не може да се излекува с добра храна и малко почивка. — Лидия постави ръка върху рамото му и усети напрегнатия, твърд като желязо мускул. — Успокой се, Хейзард, тя ще се оправи. Храната е на печката. Знаеш къде са чиниите. — И тя се втурна да види Блейз.

През следващите двайсет минути Лидия влизаше и излизаше от кухнята, за да приготви подноса и да претопли вода.

— Тя има ли някакъв багаж? — попита тя Хейзард, седнал неподвижно на стълбите на верандата.

— Не — каза той, обърна се и се поизправи. Аз имам съвсем малко багаж. При теб има ли нещо…

— Спокойно. Сега яж, Хейзард. Приеми го като заповед.

— Благодаря ти, Лидия, ще хапна. — Но той не помръдна. Доста по-късно, както му се стори, Лидия открехна вратата и му каза:

— Сега вече можеш да я видиш.

Блейз бе настанена в едно огромно пухено легло, облечена в една от обикновените памучни нощници на Лидия. Тя отпиваше усърдно от млякото, което старицата й бе казала да изпие, преди да заспи.

— Можеш да си поговориш с нея, Хейзард, но за пет минути. Разбрано? — Тя изчака той да кимне, преди да се плъзне покрай него на път за кухнята със същата енергична крачка, с която я бе видял да се движи и преди десет години, когато се бе запознал с нея на търговския лагер, който съпругът й Джоел бе устроил край Барутната река.

Хейзард застана на вратата и облегна глава само на сантиметри от трегера. Широките му рамене правеха правоъгълния отвор да изглежда малък.

— Съжалявам — извини се той, — не осъзнавах колко си изморена.

— Няма нищо — учтиво му отвърна Блейз, хванала чашата с топло мляко между двете си ръце, желаеща отношенията им да бяха по-сърдечни. Тя заекна нервно в опита си да наруши задълбочаващата се тишина. — Аз… това стана така неочаквано… всъщност.

Почувствал се също неловко, Хейзард опита да поведе разговор.

— Как се чувстваш — той спря, търсейки подходящата дума, — иначе? — довърши той неуверено. — Имам предвид… бебето?

— Струва ми се, че съм добре. — Блейз се изчерви. — Не знам какво би трябвало да очаквам.

Тя изглеждаше трогателно млада, облечена в бяло. Червената и коса се спускаше свободно по раменете й, нощницата, която й бе с няколко номера по-голяма, бе с навити ръкави. Хейзард за пръв път от Ню Йорк насам бе поразен от усещането, че това е Блейз, неговата съпруга. Той направи няколко крачки до прозореца, който гледаше към овощната градина, и се втренчи в равните редове на ябълковите дървета, лъскавите листа и блестящите плодове, които с напредването на есента ставаха все по — червени. Дали бе сгрешил с решението си да се върне за нея? Не беше така застрахован срещу нея, както си мислеше. Не можеше просто да я отхвърли като жена, която само бе бременна с неговото дете. Когато в Монтана бе решил да тръгне на изток, това му изглеждаше напълно реално, но сега действителността се бе оказала далеч по-сложна.