Сюзън Джонсън - Блейз

Те се качиха на „Мичигън Сентръл“ на Голямата западна железопътна линия при Ниагарския водопад. Хейзард нае един от новите Пулманови хотелски вагони, включващи и гостна, зашеметяващо луксозна и чудесно обзаведена. Но по негово настояване Блейз стоеше заключена винаги щом останеше сама.

— Аз не се опитвам да ти избягам — запротестира тя, когато той се върна от поредната си обиколка за опознаване на обстановката.

— Не би и успяла — бе всичко, което той каза, докато прибираше ключа в джоба си, с овладени глас и изражение. — Най-накрая постигнахме съгласие по един въпрос.

— Бихме постигнали съгласие и по-доста повече въпроси, ако ти не беше така вироглаво неотстъпчив.

— Не съм неотстъпчив, а просто практичен. Спомням си за всичките ти сладки приказчици преди. — Устните му бяха изкривени в горчива гримаса, а тъмните му очи гледаха строго. — А петте невероятно дълги и болезнени дни, прекарани под земята, ми припомниха за твоя сладък начин на говорене. Обяд? — каза той студено и й подаде един сандвич с такова безразличие, че в купето за известно време настана абсолютна тишина.

Хейзард не само държеше Блейз под ключ, но и се стараеше сам да не се набива в очи. Янси щеше да надуши следите им. Рано или късно. А той не беше сам. Бабаитите никога не идваха сами.

На втория ден Блейз изкара един от редките си утринни пристъпи на гадене и когато Хейзард й донесе подноса със закуската, тя само му хвърли бегъл поглед и хукна към тясната тоалетна.

Той отвори вратата, която тя бе затръшнала, и стана свидетел на нейното мъчително страдание за един безмълвен миг, преди да й помогне да се задържи на краката си, докато тя повръщаше. След това я заведе до мястото й и я настани удобно с две възглавници под главата.

— Често ли ти прилошава? — попита загрижено той.

— Не — отпаднало отвърна Блейз. — Много рядко. Мисля, че е от клатенето на влака. Потомството се бунтува — добави тя с бледа усмивка.

— Съжалявам — каза тихо Хейзард.

— За потомството ли?

— Не, прекалено е късно за това. Съжалявам, че ти прилошава така. Ако има нещо, което бих могъл да направя… — Загрижеността му беше искрена.

Блейз искаше да каже „Прости ми за всичко… За минната компания, за майка ми, за Янси…“ Но дори при това едва доловимо желание тя се притесни и не посмя да го направи.

— Не носи закуската преди десет — каза тя вместо това с лека усмивка.

— Никога повече, биа — отвърна той с непринудена усмивка, която моментално прикри, щом осъзна как я бе нарекъл. След това се изправи рязко, седна на мястото си от другата страна и потъна в онова намръщено мълчание, което бе поддържал през по-голямата част от пътуването от Ню Йорк дотук.

По-късно Блейз се оплака от скуката и Хейзард й купи няколко книги при престоя им в Чикаго. Когато тя се оплака и от мълчанието му, той вдигна поглед и отсече:

— Мисля.

През следващия следобед Блейз отвори прозореца, изхвърли книгите и му се тросна:

— Говори с мен.

Хейзард отвори очи и се размърда в драпираното в зелено и кафяво канапе, което през нощта се превръщаше в легло с фини ленени чаршафи. Той се протегна съвсем бавно и седна изправен. Беше стоял буден по времето на всички нощни спирки, за да оглежда качващите се. Колкото повече се приближаваха към Сейнт Джоузеф, Мисури, толкова по-голяма ставаше възможността да се натъкнат на Янси. Сейнт Джо беше отправната точка на пътищата, водещи на запад, и Янси знаеше това. И въпреки че имаше няколко различни маршрута, то пътят им като цяло трябваше да мине или далече на юг, или през територията на Дакота. Ако Хейзард беше сам, той би рискувал с Дакота, но не би посмял да го направи с бременна жена до себе си.

Така че, бе логично да се очаква те да минат през гарата западно от Сейнт Джо. Това беше не само логичният, но и единственият избор. Янси щеше да е наясно с ограниченията пред тях й точно затова Хейзард бе сериозно обезпокоен.

— Говори с мен — повтори Блейз. — Вече два дни сме в този влак, а ти едва ли си отронил и десетина думи. — Това го правеше или необщителен, или груб до степен на неучтивост.

— Нямаме кой знае за какво да си говорим. — Той явно не възнамеряваше да промени държанието си.

Блейз пък нямаше намерение да му позволи да й обърне гръб за трети ден.

— Покрай Каунсил Блъфс ли ще минем? — настоя тя.

— Кажи-речи. — Той се бе излегнал, подпрян на лакътя си, а гласът му бе също толкова ленив, колкото и позата.

— Чух те снощи да излизаш по-често от обичайното. Защо?