Сюзън Джонсън - Блейз

Когато очите му бяха на път отново да се затворят, тя добави твърдо:

— Искам да ми отговориш.

Хейзард спусна краката си върху килима на луксозното купе и най-накрая седна.

— Проверявах кой се качва.

— Янси?

— Все още не.

— Наистина ли мислиш, че ще ни последва? Няма ли да е по-разумно от негова страна да остане в Бостън, за да харчи парите ми?

— Янси никога не ме е поразявал със сдържаността си. Доста по-алчен е от повечето и доста по-склонен да си отмъщава. Сигурен съм, че ще те последва. И мен. И детето ни.

— Ще можем ли да се доберем до Монтана?

Той сви рамена.

— Поне ще опитаме доста сериозно да го направим.

— Бих могла да яздя.

— Не и сега.

— Бременна съм едва в четвъртия месец.

— Това няма да е мързелива разходка из околностите. Не можеш да издържиш осемнайсет-двайсет часа на седлото. Прекалено е опасно за детето.

— Само за детето ли?

— И за теб очевидно.

— Благодаря за загрижеността.

— След като те открих мри най-скъпо платената специалистка по абортите в тази страна, би могла да не се съмняваш в загрижеността ми.

— Нямах намерение да позволя това да се случи.

— И все пак можеше и да размислиш. Жените са известни с тази своя способност. Не бих рискувал… още веднъж. — Изведнъж очите му придобиха вътрешна вглъбеност. И се изпълниха с огорчение.

— Още веднъж? — задъхано попита Блейз. Думите му й намекнаха за нова неразкрита мистерия.

Завърнал се към настоящето, към зелено-кафявата тапицерия на седалките и седналата срещу него жена с широко отворени очи, Хейзард продължи:

— Има и други начини на този свят да се направи нещо подобно, освен тоя на мадам Рестел. Всяка култура си има своя собствен метод.

— Твоята жена — прошепна Блейз, изведнъж осъзнала защо роклите бяха така грижливо съхранени, като реликви.

Той не помръдна, дори дишането му бе едва забележимо. Когато накрая заговори, гласът му беше безплътен, сякаш идващ от миналото:

— Тя нарани смъртоносно себе си и нашето дете… моето дете — каза той много меко. Старите спомени го завладяха, ярки като някогашните кървави следи върху снега. След една дълга пауза той отново вдигна глава. — Тя беше на шестнайсет години и беше силна. — После продължи тихо: — Умира цяла седмица. Държах я в ръцете си и гледах как бавно си отива от мен. — И той отново видя чертите й, сякаш всичко се бе случило вчера, видя как тя бавно умираше в агонията си. Хейзард преглътна и въздъхна леко. — Бяхме млади. Аз много я обичах. След сватбата бяхме неразделни. Тя идваше с мен на набезите. Когато разбрала, че е бременна, тя не ми каза. Не бих й позволил да идва с мен повече. И така тя се опитала да предизвика аборт — доста примитивно, както се оказа после. — Очите му се вдигнаха и уловиха ужасения поглед на Блейз. — Тъй че — каза внимателно той, с глас натежал от непосилното бреме на разкаянието, — недей да правиш нищо глупаво със себе си. И не ми предлагай повече да се измъкнем от Янси с езда. Няма да ти го позволя.

— Съжалявам. Не знаех за това. Никога не бих го споменала, ако имах представа. Моля те, Хейзард, не ме мрази — прошепна Блейз с лека болезнена въздишка. „Не ме мрази, помисли си тя, заради нечия чужда грешка“.

Хейзард въздъхна и се загледа в отминаващия пей.

— Не можем ли да бъдем приятели… поне засега? — помоли го тя. Искаше й се да можеше да го прегърне и да му даде утехата, от която се нуждаеше сега.

— Ще опитам — бавно каза той.

Не е много, помисли си Блейз, но подобна отстъпка, загърбваща първоначалния непримирим гняв, е стъпка във вярната посока. А Хейзард винаги държеше на думата си, значи щеше да опита.

Остатъкът на деня беше по-поносим — можеха да си приказват по малко, а когато я заключи, той първо й се извини. Дори леко й се усмихна — първият намек за искрена усмивка, след като я бе открил.

Всеки път по време на пътуването им с влака той неизменно излизаше, когато вечер Блейз се приготвяше да си легне, както и докато се обличаше сутрин. Бе научил урока си добре, и то по трудния начин. Едва не бе заплатил с живота си за него и сега нямаше никакво намерение да позволи на красотата и чара на Блейз да го омагьосат отново.

Сякаш адът разтвори дверите си, когато Янси се завърна в Бостън с новината, че Блейз е изчезнала.

Милисент се бе надявала, че Хейзард няма да пристигне навреме и че няма да открие мястото. Но дори не си бе представяла, че той ще се промъкне до Блейз край всички тях и ще успее да се измъкне с нея. Милисент стигна дори дотам да заяви с няколко децибела по-шумно, отколкото би се смятало за учтиво: