Сюзън Джонсън - Блейз

Той взе плика с изцапаната си С барут и кал ръка, оставяйки мръсни следи по хартията, и го занесе до вратата. Не беше запечатан. Измъкна единствения лист със зъби и хвърли плика.

Хейзард,

От мен не става добра заложница. Нали ти казах. Връщам се в Бостън.

Хейзард пребледня от посребрената си от луната коса чак до раната на врата си. Изумен, той прочете бележката отново. И отново. Прочете всяка думичка поотделно, сякаш смяната на ритъма би променила по някакъв начин съобщението. Но безмилостните думи си оставаха неподвижни върху хартията, присмиващи му се и разкриващи цялата пропаст, лежаща между него и красивата дама от бостънското висше общество. Той почувства студ, ледена ярост го обзе до мозъка на костите му, прераствайки в необуздан гняв към мислите, които го бяха вълнували, докато бе погребан жив. Значи милионерската щерка се беше изморила да си играе на благородна дивачка сред девствената природа. Някак си винаги бе знаел, че това ще се случи, кучката й с кучка. Беше се изморила и бе решила да се прибере в Бостън. Не беше много достойно от нейна страна да се опита да го убие, за да избегне пазарлъците.

Но като се замислеше човек, неговата смърт щеше да завърже прилежно панделката върху монтанските авоари на „Бул Майнинг“. Никак нямаше да е трудно да се припишат неговите участъци на детето му. Никакви объркани прехвърляния на имуществото, никакви проблеми с узаконяването на парчетата хартия, подобни на онова, което Янси се бе опитал да го накара да подпише. Просто един безупречно наследен участък от богата златоносна земя. Никога не си бе представял до каква степен би могло да е планирано зачеването на детето. Дори самата мисъл за това го зашеметяваше. Възможно ли беше Блейз да е прибягнала до всичко това, за да осигури земята? Не му се щеше да размишлява за това. Но той бе виждал и преди подобна жажда за злато, обикновено за златото на другите, така че подобна възможност съществуваше, макар умът му да не можеше да побере тази мисъл.

Толкова по-зле, мислеше си той неприязнено, докато разкъсваше с пета на парченца хвърлената на земята бележка, че замисълът им е бил осъществен така леко. Веднага щом ръката му оздравееше, той щеше да отвори отново мината. Но този път никой нямаше да успее да го хване неподготвен.

Четирийсетте минути път до Даймънд Сити този път се оказаха четири часа и тялото му се задържа изправено през това време единствено благодарение на неговата несломима воля. Този път около заведението на Роуз нямаше никакви пазачи. След като картите се подреждаха така добре за Янси, той бе решил да освободи бабаитите си.

Чудесно.

Когато Хейзард се озова няколко минути по-късно в приемната на Роуз, вече му бяха останали сили колкото да стигне до най-близкото кресло. Той се просна в него и припадна, а Роуз го откри там малко по-късно. Когато го видя така окървавен, мръсен, с ръка стегната в шина, по-слаб, отколкото го бе виждала някога, и с глава отметната неестествено назад, тя си помисли отначало, че е мъртъв. Но след това забеляза, че той диша, и ужасеното й сърце забави своя бесен ритъм.

Значи Янси Страхан бе сбъркал. Дори въоръжени главорези не бяха в състояние да убият Хейзард. И тогава сърцето й отново се сви.

Какво щеше да прави той, след като дойдеше в съзнание и разбереше, че Блейз Брадок се е върнала в Бостън?

Но когато на другата сутрин той се събуди изкъпан, превързан и завит в чисти колосани чаршафи и Роуз му каза за това, Хейзард просто отвърна с глас, пропит с обичайната ледена ирония:

— Знам. Хубаво щеше да е, ако глезената принцеса си бе тръгнала с по-скромно празненство.

През първите дни на неговото оздравяване, когато Хейзард спеше доста и възстановяваше теглото, изгубено през дните, прекарани без храна, Роуз понякога се озоваваше до него, без той да подозира това, и винаги мярваше все същия блуждаещ поглед.

Щом я забележеше, изражението му мигновено се променяше и той се превръщаше в онзи Джон Хейзард Блек, когото тя така добре познаваше. Роуз усещаше, че той не е безразличен към Блейз — поне не е бил — по мрачния, блуждаещ поглед, който придружаваше неотменно самотата му.

В деня, когато той за пръв път излезе на балкона, тя подхвърли:

— Искаш ли, да поговорим за това?

Хейзард се бе загледал в планините с каменен профил. Щом чу гласа й, той се обърна към нея с изумен поглед, сякаш бе забравил за нейното присъствие.

— Доста работа ще трябва да хвърля, за да отворя отново мината.