Сюзън Джонсън - Блейз

— Съжалявам.

— Всеки има лоши дни — каза Роуз със съчувствие, докато му наливаше щедра доза от бутилката „Наполеон“.

Той се изсмя.

— Лоши дни? Харесва ми несломимият ти оптимизъм, Роуз. — Доста мек израз, помисли си той, докато повдигаше напълнената чаша към устните си, за колебаещия се вожд, който знаеше, че би избрал Блейз пред всичко друго на света, който освен това съзнаваше, че с всичките различия между тях нямаше как всичко да не завърши по този начин, който знаеше, че заради любовта си към нея бе обърнал гръб на своя дълг. Той изпи по-голямата част от бутилката тази сутрин, но това не го освободи от образите, от спомените, от старите въпроси без отговори, от мисълта за разминалата се на косъм негова гибел.

Както и от гнева му.

На третата седмица от възстановяването на Хейзард при Роуз, когато той за пръв път беше в състояние да движи пръстите на болната си ръка, без от това да го облива студена пот, в Бостън Милисент Брадок, вбесена, скочи рязко на крака в офиса на Къртис Адамс, където току-що бе прочетено завещанието на съпруга й, и изкрещя яростно:

— Трябва да има някаква грешка!

Къртис Адамс беше не само адвокат, но и приятел на Били Брадок, и той знаеше — нямаше никаква грешка.

А обстоятелствата около смъртта на Били, както и новопоявилият се „братовчед“, недвусмислено сочеха, че той е бил прав в преценката си за своята съпруга.

Не че Милисент беше оставена на улицата — тя имаше право да живее в къщата колкото пожелае, както и да получава необходимата месечна издръжка. На негово място Адамс не би проявил такава щедрост. Той познаваше Милисент от достатъчно дълго време. Но Били имаше по-милостиво сърце от неговото.

— Искам това завещание да бъде анулирано — заповяда рязко Милисент, със стегнато от злоба лице.

Къртис постави прилежно ръце на полираното си бюро.

— То е напълно законно, Милисент.

— Ще го оспорвам.

— Това е твое право.

— Сигурна съм, че ще намеря съдия, който да ме подкрепи.

— Както желаеш — учтиво заяви той. После се обърна към Блейз. — Ще останеш ли на Бийкън стрийт?

— Не за дълго. Връщам се обратно в Монтана. — Въпреки че приятелите й се бяха обадили, за да поднесат съболезнованията си за смъртта на баща й, и бяха изпратили толкова цветя, че те можеха да изпълнят с уханието си цял Бостън, Блейз копнееше по планинските пейзажи на родния край на Хейзард. Искаше духом да бъде близо до него, искаше тяхното дете да отрасне там, където той бе прекарал своята младост.

— Много скоро — добави тя. Мъката в очите й бе дълбока като океана. Облечена в черна коприна, с бледа кожа и леки сини сенчици под измъчените си очи, тя продължаваше да бъде все така прекрасна, способна да привлече вниманието на всеки мъж в Бостън с красотата си.

Странно, мъката само подчертаваше прелестта й. Без никакъв грим, крехка в своята бледност, със семпло прибрана буйна коса, с очи, доминиращи сред чертите на лицето й, и тяло, придобило една нова пълнота на формите си, тя вече бе жена, а не момиче, каквото беше през миналата пролет, и едва ли щеше да се намери мъж, който не би се втурнал да я утеши в горестта й. Но споменът за Хейзард не допускаше мисълта за други мъже. Изправен до него, всеки друг би изглеждал невзрачен. Неопитоменият и буен Хейзард бе изпълнил цялото й същество.

— Това е абсурдно — възпротиви се рязко Милисент. — Ти ще останеш в Бостън, където ти е мястото.

— Ще отида, където пожелая, майко. — И Блейз я погледна така, както се бе учила да прави това в детството си — с овладяна физиономия и други мисли, течащи зад безизразната фасада. Това беше начин да спечели срещу майка си, която очакваше само омраза и презрение.

— Ще видим това — раздразнено отвърна Милисент, отправяйки й поглед, който изуми Блейз с неприкритата си омраза. Омраза към покойния съпруг, към Къртис Адамс, към Блейз, към всекиго и всичко, което би й се изпречило по пътя към състоянието, за което се бе омъжила преди двадесет години, не по-малко търгашки, отколкото циганин, продаващ коне. Спирайки само колкото да си поеме дъх, тя изсъска: — Ах ти малка, подла…

— Не прибързвай — предупреди я Янси с мек тон и очи като парченца чакъл. — Сега си разстроена. — Той взе ръката й в своята. — Тя е разстроена — обясни той на Къртис, внимавайки да не изпусне собствения си кипящ гняв. Този път бе стигнал толкова близо… двайсет и два милиона. И Блейз щеше да ги получи всичките. Самодоволна малка кучка. Вероятно бе знаела от самото начало — хич не изглеждаше изненадана.