Сюзън Джонсън - Блейз

— Не това имах предвид.

Чертите на лицето му се смекчиха.

— Страшно съм ти задължен, Роуз. Вече втори път ме измъкваш от трапа.

— Нищо не ми дължиш, Хейзард. Ако не го исках, нямаше да го направя. Ще я потърсиш ли?

Последва кратко мълчание, през което мозъкът му прехвърляше възможните отговори. После едната му черна вежда се повдигна.

— Смяташ ли да капитулираш — попита весело той — пред този млад чиновник, който въздиша по теб от толкова време?

— Не сменяй темата, Хейзард.

Той сви рамене и пропусна репликата й с шеговита, предизвикателна усмивка.

— Вече дни наред ме гледа заплашително. Очаквам всеки момент този младок да ме предизвика на дуел.

— Този „младок“, както го наричаш, е само с четири години по-млад от теб.

Очите на Хейзард се разтвориха още малко и макар гласът му да беше безгрижен, в тях прозираше тъга. Той просто се усмихваше и говореше, за да отклони въпроса й.

— Изглежда младичък.

— Да, млад е, точно като теб.

Той се усмихна с деликатност, която й навя носталгични спомени.

— Значи го съжаляваш.

— Не по този начин.

— Че какъв друг начин може да има? Според моя опит…

— Той е водил безбурен живот, Хейзард.

— А ние с теб не сме. — Репликата му беше шеговито-въпросителна и настойчива едновременно.

— Точно така.

Хейзард се усмихна иронично и лениво при мисълта за смъртта, на която се бе нагледал през краткия си живот — безстрастна, цинична и брутална.

— Ти си много мила, Роуз — каза той с тона на любящ чичо, въпреки че бяха връстници. — Трябва да си мила с този млад чиновник.

— Точно както и ти с твоята жена. Защо не отидеш да я доведеш обратно?

Очите на Хейзард се срещнаха с нейната теменужена прямота. Когато й отговори, гласът му беше мек и овладян.

— Тя беше пионка в играта. Просто пионка в една игра, която те загубиха, защото аз съм все още жив. затова пешката вече няма значение нито за мен, нито за тях, за никого. Не, нямам нужда от нея.

— Аз не говоря за мината или за някаква игра, Хейзард.

Устните му се изкривиха в нещо наподобяващо усмивка, но очите му останаха недоверчиво студени.

— Прекалено си романтична, Роуз. Винаги е ставало въпрос точно за това, за мината и за играта „Бул“ срещу Джон Хейзард Блек. Защо въобще си мислиш, че би трябвало да ми се иска да я последвам? Аз запазих своето, а „Бул“ си получиха тяхното.

— Сигурен ли си?

— Ами ако съм късметлия — каза той, усмихвайки се, — те няма да дадат адреса ми на следващата госпожица, която ще се погрижи бизнесът им да върви. Последната им донесе повече ядове, отколкото си струваше.

— Остави мината, Хейзард. Сигурен ли си за Блейз Брадок? — Роуз на свой ред искаше да му повярва, че няма да последва Блейз, и то по съвсем егоистични причини. Но тя си бе имала работа с човешките чувства твърде дълго, за да приеме думите му като чиста монета.

— Сигурен съм — потвърди мрачно той, припомнил си как любовта му към Блейз бе изложила на риск не само собствения му живот, а и съществуването на клана му. — Признавам, че беше забавно. — Хейзард сви леко рамене. — Тя притежава моралните задръжки на хищна котка, а това си има и интересните страни. За съжаление, лукавите хитрини на тези котки също не са й непознати. Това за малко не ми струва животът. Това ми припомни един урок за жълтооките — никога не се вслушвай в думите, по-добре следи пръста на спусъка. Това, разбира се, не се отнася за теб. — Високият, строен мъж й изпрати една бляскава усмивка. — Чудя се все пак… — Той спря, колебаейки се.

— Какво? — попита Роуз спокойно.

— Мислиш ли — каза той хладно, — че детето ми ще има огненочервена коса? — Блуждаещият поглед отново се появи в очите му и той примигна трескаво срещу слънчевите лъчи. — Дали е прекалено рано за питие? Тази ръка ме измъчва дяволски днес.

Малко по-късно той вече беше в приемната на Роуз, в мрачно настроение, с гръб отпуснат плътно назад върху бродираната облегалка на канапето. Дългите му крака бяха изпънати, както обикновено, а ръката му си почиваше върху гърдите, но стройните, му пръсти бяха стиснали чашата с бренди така напрегнато, че Роуз очакваше тя да се пропука всеки миг. Поклащайки питието си, Хейзард се чудеше какво би направил, ако Блейз не си бе тръгнала по този начин и един ден му се наложеше да избира между нея и своя клан. Кланът преди всичко, разбира се. Разбира се. Той пресуши чашата си.

— Искаш ли още едно? — попита го Роуз, появила се от съседната стая, където бе дала на прислужницата нарежданията си за обяда. Хейзард се изправи бавно. Вдървените му пръсти, стиснали чашата, се отпуснаха с усилие и той се извини за досадната си компания с мрачна усмивка.