Сюзън Джонсън - Блейз

След това изведнъж му хрумна една гениална идея, която той сграбчи като удавник спасителен пояс. Извинявайки елегантно себе си и Милисент, по всички правила на южняшкия етикет, до едно впрегнати сега в представлението той изведе Милисент от кабинета, преди да е успяла да сбърка отново.

Блейз остана, за да подпише нужните документи, преминавайки механично през всеки лист хартия. За пръв път се бе уплашила истински за детето си. Никога преди не бе виждала подобна омраза. Такава ненавист и злоба не се срещаха често. Всъщност само у хора, които нямаше да се спрат пред убийство.

Когато Блейз се прибра от офиса на Къртис Адамс, Янси крадешком я последва в стаята й и я заключи вътре, докато Милисент занимаваше Хана в гостната. Те бяха освободили слугите от горния етаж за този следобед, уж в знак на почит към паметта на Полковника. Заедно с Милисент бяха казали на Хана, че Блейз е заминала за Монтана веднага, щом са й прочели завещанието, оставяйки й щедър аванс от парите, наследени от Били Брадок.

Отначало Хана се противеше.

— Блейз не би тръгнала, без да ми се обади — настоя тя.

— Тя беше доста потисната напоследък. Знаеш го и сама. Мисля, че непрекъснато си мислеше само как да се върне. Аз й казах, че ще бъде неучтиво от нейна страна да тръгне, без да се сбогува с теб, но ти познаваш Венеция. Припряна, както винаги, дори в мъката си. Нейният баща й завеща всичко и сега тя е по-неконтролируема от всякога. Може да попиташ и Къртис Адамс, ако искаш. Той я изпрати до наетата карета. Ще те заведа при него, ако искаш да провериш. — Милисент докосна едва-едва очите си с бродираната кърпичка. — Тя беше толкова нещастна напоследък — прошепна тя. — Искаш ли да говориш с Къртис?

Това беше пресметнат блъф.

— Горкото дете — тъжно заяви Хана, поуспокоена от намесването на името на Къртис. Той беше приятел на Полковника от години. А Блейз не бе престанала да приказва за връщането си в Монтана. — Тя искаше бебето й да се роди там — припомни си тя, казвайки го повече на себе си.

Единственият звук в огромната гостна беше тиктакането на майсенския часовник. Завърнала се отново в настоящето, след като бе потънала за кратко в размислите си, Хана забеляза тягостното мълчание.

— Тя все още не ви беше казала, нали така?

Милисент се окопити първа.

— Не, но това прави решението й още по-логично… това неочаквано заминаване. При тези условия, миличкото ми — продължи лицемерно тя, — искала е веднага да се върне там. — Милисент се усмихна по майчински разбиращо. — И двете знаем колко твърдоглава е Венеция. Но ти няма защо да се тревожиш, Хана. С милионите на баща си тя може да си позволи най-добрите грижи до края на живота си.

— Надявам се бебето да й донесе утеха. — Хана не виждаше по-далеч от носа си, щом се споменеше за щастието на Блейз. Щом бе поискала да се върне веднага, то тя щеше да я разбере. Блейз не бе преставала да плаче всяка вечер за бащата на бебето си.

— Сигурна съм, че така ще стане, Хана. Сега, на сметка в банката ли да ти оставим парите, или ще ги искаш в брой?

— Щом научите адреса й, бихте ли ми го изпратили? Аз ще съм при сестра си в Ланкастър. Ще ви оставя адреса си. — И Хана го изписа старателно на един лист, който Милисент й подаде от бюрото.

— Ето — каза Милисент, сгъвайки листа. — Ще го сложа най-отгоре. — И тя постави едно италианско кристално преспапие върху него. — Сигурно ще научим местонахождението на Венеция след три или четири седмици. Благодаря ти, Хана, за годините на всеотдайна служба. Аз съм сигурна, че ако Полковника беше жив, той също би се присъединил към мен. Янси, скъпи, докато помогнеш на Хана да си приготви багажа, аз ще й напиша чек за издръжката от първите шест месеца… и, да речем, за парите за още шест месеца в брой. Какво ще кажеш, Хана?

— Напълно достатъчни са, мадам, а аз сама ще си събера багажа — отвърна остро Хана.

Малко по-късно, олицетворяващ учтивостта и чара, Янси изпрати Хана до колата, спряна до страничната врата, погрижи се багажът й да бъде натоварен, даде нареждания на кочияша и й махна за сбогом.

Но Хана не бе подведена от цялата тая превзета и преиграна учтивост. Тя знаеше, че за нито един от двама им няма никакво значение дали тя е жива, или мъртва. Но щом Блейз и нейното бебе си бяха тръгнали, тя не виждаше смисъл да остава.

Янси се върна в гостната, внимателно затвори двойните врати, облегна се на тях и се ухили злорадо:

— Сега имаме една дърта кучка по-малко по пътя си към двайсет и двата милиона, любима.