Сюзън Джонсън - Блейз

Тази нощ тя си пожела много силно, както това правят малките деца, пожела си Хейзард да беше жив, пожела си те двамата и тяхното дете да можеха да живеят заедно сред покритите с облаци планини, пожела си да можеше да го срещне, без златото и алчността да застават между тях.

А на другата сутрин — сякаш желанията се сбъдваха — Янси влезе в стаята й със закуската и с още нещо, което възприемаше като интересна клюка.

— Май ще размислиш относно мечтата си да се върнеш в Монтана — каза той облегнат на вратата, облечен в костюма си за езда.

— Предполагам, че трябва да попитам „защо“, нали така? Добре, Янси, ще бъда послушна. Защо? — И тя затвори книгата, която четеше, постави ръцете си върху нея и го погледна спокойно.

— Защото твоят любовник си е намерил нов креват.

— Това някакъв метафоричен опит ли е? Ако е така, не мисля, че е оригинален. — Но сърцето й заби по-бързо, защото Янси не бе способен да се изразява остроумно. Когато казваше „креват“, той имаше предвид точно това. Тя заповяда на ръцете си да се отпуснат, преди той да е забелязал, че са се вкопчили една в друга.

— Копелето е оживяло някак си — каза грубо Янси — изпод петдесетте кила динамит.

Радост, изместена след това от безнадеждност, преминаха през съзнанието й за един кратък миг. Вътре в себе си Блейз танцуваше, полудяла от щастие, но външно спокойна тя каза:

— В такъв случай, ще е по-добре веднага да отключиш тази врата и да отпрашиш за Вирджиния, защото тук едва ли ще си в безопасност.

— Ти май не ме чу, а? — провлачи мазно той, макар и с неудачно дрезгав глас. — Той няма да дойде. Той е в Конфедерейт Гълч. Той е в леглото на Роуз в Конфедерейт Гълч. А там е вече близо месец.

Думите я вледениха. Трябваше да е станала някаква грешка. Тя беше негова съпруга. Той й го бе казал. Те щяха да си имат дете. Не можеше да е отишъл при Роуз. Той трябваше да дойде за нея.

— Предложението ми си остава, богато малко момиченце. Три седмици. Подписваш документа за попечителството или аз преминавам към някои не особено нежни способи на убеждение.

Тя стана от канапето и отиде до прозореца, преди той да е забелязал колко е разстроена. Не получил отговор на въпроса си, Янси излезе, но последните му думи продължаваха да кънтят мрачно в съзнанието й:

— Не го чакай, богато малко момиченце. Тия индианци са си такива — първо в кревата, после сбогом. А както чувам, тоя Хейзард бил истински рекордьор в това отношение.

Но тя зачака. Въпреки всичко. Въпреки вулгарните намеци на Янси, въпреки огромното разстояние, което ги делеше, въпреки пристъпите на несигурност, когато се опитваше да разсъждава като Хейзард.

В края на третата седмица Янси дойде в стаята й, както бе обещал. Тя все още не бе подписала. Все още удържаше. Но когато го видя да влиза през оная вечер, облечен в жакардовия си копринен халат с ръчно плетените въжета, завързани леко на ръката му, с този хищен поглед във воднистите му очи, тя обърна глава и погледна за миг през прозореца към реката. Когато се обърна отново, крехките й рамена потръпваха леко.

— Това няма да е необходимо — прошепна тя. — Ще подпиша.

И Янси си тръгна със състояние в джоба.

Блейз плака, докато успя да заспи. Това не бяха сълзи за загубата на наследството, а сълзи по загубената любов. Той не бе дошъл за нея. Не го беше грижа дори за собственото му дете. Но пък нали Джон Хейзард Блек вече си бе имал жени и любовници. Най-вероятно бе успял вече да забрави и името й.

Янси и Милисент бяха будни през по-голямата част от нощта, заети с поливането на новопридобитото състояние с отлежалото скъпо шампанско на полковник Брадок.

— Може и да е бил селянин, скъпа, но е разбирал от вина — отбеляза Янси, отваряйки още една отлично запазена бутилка от изрядно подредената изба на Полковника.

— Едно положително качество в иначе нищо неструващ като цяло характер едва ли е достатъчно, за да бъде спечелена нечия симпатия — отвърна Милисент, която, макар да дължеше на прозорливостта на съпруга си това огромно богатство, на което сега можеше да се наслаждава, нямаше никакво желание да му отдаде Дължимото. — Роденият селянин си остава селянин — натъртено заяви тя.

— Което ми напомня — замислено каза Янси, — че не би било зле да сложим край на селския му род.

Милисент се изкикоти гърлено.

— Доста си закъснял, Янси. Вече седмици откакто си е просто един труп.

— Имам предвид — той направи кратка пауза — неговия внук. Като застраховка — каза той — срещу бъдещи претенции.