Сюзън Джонсън - Блейз

— Направо ме вбесява — отсече той рязко. — Тя ми каза, че иска да остане тук, да роди бебето в планините. Никога не съм се считал за наивник, но проклет да съм, Роуз, ако не се проявих точно като такъв. Досущ като влюбен до уши млад глупак.

Роуз докосна нежно рамото му с топлите си и успокояващи пръсти.

— Нямало е как да разбереш.

— А трябваше, мътните го взели, трябваше. Нали съм живял в двуличното бостънско висше общество. Трябваше да съм по-наясно.

Когато Хейзард се завърна при своя народ, успокоението така и не дойде. Той виждаше Блейз в спомените си накъдето и да се обърнеше — облякла роклята си от еленова кожа, опитваща се да научи абсарокските думи, докосваща го, докато той сяда на съвета на вождовете, допряла топлото си тяло до неговото в нощния студ.

Той беше сам. Така се чувстваше по-добре, но хората приказваха. Не в лицето му. Той не спеше с жени. Не участваше в набезите. Когато ловуваше, излизаше сам. Те се тревожеха, неговият клан, роднините му и приятелите. Но той не търсеше нито помощ, нито съвет. След това едно вечерно посещение при Голяма томахавка разпръсна тревогата. Той се измъкваше от черната магия. Подобни разговори бяха добър знак.

Неговото предложение за женитба със Синьо цвете беше по-скоро защитен ход, отколкото признак на някакви чувства. Той се нуждаеше от сигурна преграда, от непревземаема крепост срещу тоя непосилен душевен копнеж. Синьо цвете трябваше да бъде неговото укрепление, последната защита срещу страстта му към Блейз. Синьо цвете му отговори радостно с „да“ още същата вечер и той я целуна леко по бузата като монах.

Първите студове оцветиха крехките листа на тополите и трепетликите край потока в смарагдово, пурпурно и златно. Храстите на дивите рози се откроиха като огнени петна на фона на планините. Хейзард, загорял и отпочинал, се бе излегнал под шумолящите, обагрени в жълто листа на една топола, облегнат на ствола на дървото и търсещ душевен мир. Топлият есенен следобед беше прекрасен с тези цветни, шумолящи от лекия вятър листа над него.

Две дечица си играеха край майките си, които приготвяха ястията за вечерята. Хлапетата бяха едва на две годинки, или даже на по-малко, защото все още залитаха на пълничките си несигурни крачета. Те се занимаваха с меките си играчки, направени от любящите им родители, опитваха своя съкратен вариант на абсарокския и се смееха звънко на безсмислените фразички, които им подхвърляха майките. Бяха здрави, щастливи, обичани. Играеха си по огряната от слънцето земя на абсароките, отвоювана и защитавана от шестнайсет клана.

Изведнъж Хейзард пожела неговото дете да израсне тук, сред неговия народ, заедно с него самия. Не в Бостън, където да го потиска сивият, покрит със сажди сняг, където къщите са сбутани една до друга и никога не може да се види залезът на слънцето. Той не искаше детето му да бъде отгледано в каменната къща на Бийкън Хил, изпълнена със слуги, а не с любов. Да бъде отгледано от майка, чиито думи са просто хладно преценени делови хватки. Мисълта за неговото дете, растящо в претъпкания сив град, накара кожата му да настръхне.

И така, без да се съобразява с логичните доводи и здравия разум, който го бе държал неотклонно със седмици в Монтана, въпреки извода, до който бе стигнал след прочитането на бележката на Блейз, той се върна във вигвама си и започна да се приготвя за път.

— Забързал ли си се за някъде? — попита го Изправен вълк, застанал на обления в слънчева светлина вход.

— Отивам в Бостън.

— Нужна ли ти е помощ?

Хейзард завърза пътната си торба с две бързи движения.

— Не, благодаря — каза той. — Знам как да се справя с нея. — След това се изправи, пресегна се за колтовете си и ги постави във вече завързаните кобури.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Спомни си за…

Ледената ярост не бе насочена към него, но тя го накара да замлъкне на средата на изречението си. Хейзард овладя изблика си на гняв и в следващата секунда се усмихна извинително заради избухването си.

— Мисля, че е крайно време — обясни студено той, с доста голяма резервираност — мис Венеция Брадок да разбере, че дори на милионерските щерки им се налага да си плащат понякога. Доста време нещата ставаха според плановете й. Искам си детето.

— Ами ако Синьо цвете…

— Ще прави каквото й се казва. — Гласът му беше рязък. — Една нагла кучка за година ми е повече от достатъчна. Ще се видим след около месец.

— Заедно с твоето дете?

Една вълча усмивка преряза лицето на Хейзард.