Сюзън Джонсън - Блейз

Объркана, Милисент седна в леглото, в което се бе излежавала лениво допреди малко, и свали чашата от устните си.

— Как предлагаш да го направим?

— Познавам един специалист в Ню Йорк, който помага на загазили момичета.

— Тя никога няма да се съгласи с аборта.

— Не е нужно да се съгласява. Та нали ние сме попечителите, ние можем да и казваме какво да прави, не да я молим за това.

— Къде и кога? — попита Милисент, разпознала тутакси гаранцията за бъдещата им сигурност.

— Там, където ходят всички — при мадам Рестел 31 31 Мадам Рестел правела този вид операция три десетилетия в Ню Йорк и бизнесът й процъфтял дотолкова, че успяла да си построи една от най-големите къщи на Пето авеню. Зад гърба й хората я наричали мадам Убийца и се втренчвали в нея, когато излизала на разходка по Пето авеню с екипаж от сиви коне към Сентрал Парк. Двама мъже, облечени в черни ливреи с тъмносиня подплата на реверите, се возели на седалката пред нея. Имала най-добрия шивач в града, а когато било студено, си слагала маншон от норка, за да предпази ръцете си, както правели прочутите пианисти и цигулари. Полицията знаела с какво се занимава, но не я безпокояла, защото тя постоянно заплашвала да разкрие едни от най-интересните семейни тайни в нюйоркското общество, ако някой има нахалството да й досажда. Ако трябва да се погледне истината в очите, мадам Рестел не би могла да оцелее и месец там, ако хората не са я искали. — Б.авт. в Ню Йорк. Съществува дори възможност — добави Янси — Венеция да не преживее аборта. — Веждите му се повдигнаха многозначително.

— Достатъчно Янси, не искам да слушам повече.

— Добре, няма да слушаш, а иначе?

— Отказвам — отвърна тя ни най-малко изумена, по-скоро предпазлива — да слушам за каквото и да е повече.

— Знам, скъпа, ти мразиш подробностите. Е, няма значение, аз ще се погрижа.

— Надявам се по-добре, отколкото с оня индианец.

Янси сви рамене, не особено обидчив след изпитите три бутилки.

— Невъзможно е да бъде убит като обикновен човек… но тези два мънички парцела сега нямат значение, нали така?… Не и при милионите, които имаме.

Беше му лесно да махне с ръка на Хейзард, който се намираше на две хиляди мили, но Милисент не обичаше да изтърва края, особено когато нещата я засягаха пряко. Придавайки подчертано значение на всяка дума, тя попита:

— Кога смяташ да се погрижиш за настоящата подробност?

— Утре — каза Янси с усмивка. — Това ще е първото нещо, с което ще се захвана утре.

Хейзард остана при Роуз малко повече от месец и за това време лятото премина в есен. Янси беше прав за това, че той споделя леглото на Роуз, но причината и условията не бяха същите. Хейзард спеше до Роуз и когато ръката му започна да оздравява, тя му каза някак между другото, съвсем непринудено:

— Не става въпрос за чувства, Хейзард. Стига да го желаеш. Ако ли не, също бих те разбрала. — Тя се бе отказала вече от години от лукса на илюзиите.

Те лежаха в леглото, когато тя му го подхвърли. Беше топло слънчево утро в края на лятото и Хейзард се бореше със спомените си за Блейз, облегнал глава върху окъпаните в слънчева светлина възглавници.

— По дяволите, Роуз, ти си твърде добра към мен — мрачно заяви той. — Вината ми се трупа. — Той не я беше докосвал, а счупената ръка не можеше повече да му служи като извинение.

Тя се облегна на лакът след учтивия му отказ и го погледна право в очите.

— Защо не отидеш за нея, мътните те взели?

— Защото тя не иска това — отвърна той също толкова директно, — ето защо.

— И откъде знаеш?

— Бележката, която намерих, беше доста ясна.

— Мислиш, че тя е знаела за плановете на Янси?

— Очевидно.

Датата, изписана на бележката, се беше впила в съзнанието му. Датата на деня преди нападението.

— Трябва да е знаела за това все някак си. Не ме питай точно как.

— Щом не е мислила, че ще оцелееш, за да я прочетеш, какъв смисъл е имало въобще да я пише?

— Не знам. Най-доброто, за което бих могъл да се сетя, е, за да няма никакво доказателство за връзката й със смъртта ми. Един щедър жест на внимание, след като тук всеки ден умират незабелязано хора. Но те вероятно са се съобразявали със съдебните процедури на Изтока. Сигурността никога не вреди, особено ако е била замислила детето ни да наследи участъците.

— Притеснява ли те това, че детето ти ще отрасне там?

Той си позволи за пръв път да даде израз на гнева си и Роуз се отдръпна несъзнателно под напора на студената му ярост.