Сюзън Джонсън - Блейз

Блейз се завъртя, стиснала тежките черни перли. Той бе застанал в полусянка, облечен безукорно в черни вълнени дрехи, с разкошна якичка, подаваща се над връхната му дреха. Косата му беше лъскава и подредена, а очите му я гледаха обвиняващо.

Неизмеримата й радост повехна под погледа на студените му мрачни очи и тя почувства как я обзема усещането за вина. Как я бе открил? Какво ли си мислеше? Сърцето й щеше да се пръсне.

— Как разбра, че съм тук? — прошепна тя. Това бяха може би най-зле избраните думи, с които би могла да го заговори.

Хейзард повдигна леко вежди, учуден от неочакваната прямота, но после си припомни, че това бе типично за егоистки като нея. Този следобед в Бостън Милисент бе разполагала с информация, от която Хейзард се нуждаеше ужасно, и нейният добре развит инстинкт за самосъхранение в комбинация със смъртоносния му поглед, я бе предупредил, че ще е най-добре да не крие нищо. Отговорът му замести недотам приятните подробности около душенето.

— Милисент се поддава лесно на убеждение — каза той с равен и режещ като острие глас. Беше се облегнал на вратата, като предпазваше едното си рамо. Една отпусната, обичайна поза, която контрастираше с появата му изневиделица.

— Как откри това място? — Ръцете на Блейз се отпуснаха от перлите и се вкопчиха в копринената й пола, сякаш твърдият плат би могъл да я задържи изправена. Изумление и почуда се долавяха в задъхания й глас. Той ги възприе погрешно, ръководен от предубеждението си. Тревожно раздразнение, помисли си той, загледан във вкопчените й в плата ръце.

— Една жена, която си докарва шестцифрени приходи, сладурче, и живее нашироко в богаташкия стил на Пето авеню, не е много трудна за откриване. — Студеният му глас лазеше по нервите й. — А между другото — добави меко той, — аз съм бил тук и преди. — Когато забеляза демонстративното й неверие, Хейзард продължи с копринено задоволство. — Мадам Рестел е доста популярна в бостънското общество. Едва ли си мислиш, че си единствената опетнена царска щерка, която е прекарала няколко часа тук. — И той хвърли един суров поглед първо на вече нацупената Блейз, а после и на крещящо обзаведената стая.

— Трябваше и сама да се досетя — каза Блейз с неочаквана острота в тихия си глас. Образите на Хейзард и Роуз изпълваха съзнанието й. — При твоите рекордьорски наклонности.

— Не, нищо не разбираш — отвърна той, не по-малко остро. — За разлика от теб, аз ценя потомството си. Идвал съм тук само веднъж с Корнелия Дженингс и една нейна приятелка. Приятелка, чийто съпруг едва ли щеше да приеме с възторг нейната бременност след дългото си пътуване до Европа.

Това рязко обяснение накара бледото й лице да се изчерви, разкривайки притеснението й.

— Аз… — Тя преглътна. — Прости ми… — Блейз отпусна коприната, намачкана в ръцете й, и сърцето й ненадейно потръпна болезнено при вида на Хейзард. Той все пак беше дошъл,, бе пропътувал целия път от Монтана. Но беше така далечен, помисли си тя, докато го гледаше облегнат небрежно на вратата. Далечен… и настървен. Но сега нямаше време да разсъждава над подробностите около издокарания непознат пред себе си. Не и когато Янси можеше да се появи всеки миг.

— Опасно е — предупреди го тя почти шепнешком и направи една крачка към него, а Хейзард, сякаш по някаква предварителна уговорка, се отблъсна бавно от вратата и излезе от полумрака с подвеждащо лениви крачки и застана до прозореца, осветен изцяло от лампата. Изглеждаше като всеки богат безделник, облечен в майсторски ушития си костюм. Но едновременно с това беше по-различен от останалите по някакъв изумителен начин. Красив е като самия грях, помисли си тя. Както обикновено. И сякаш като отговор на нейните молби, той беше наистина тук. — Янси е тук със своите главорези. Как успя да се промъкнеш край тях? Те пазят вратата.

— Знам. — Той видя в нейната задъханост страх от разкритата измама, а не загриженост. — Влязох тук през вратата на терасата на мадам. Казах й, че съм твоят отчаян до смърт любим. — Той накъсваше всяка дума на натъртени срички. — И й платих двадесет хиляди долара в злато, за да ми позволи да те видя.

— Защо?

— Защо ли? Защото хиляда не я накараха дори да мигне, а петнайсетте хиляди само я накараха да се усмихне делово. Съчувствието е скъпа стока. — Той би платил и доста повече, ако се наложеше. В себе си носеше злато, което би стигнало за въоръжаването на цяла армия.

— Не, защо дойде? След толкова време… — Под цялата й радост се долавяше лек намек за раздразнение.