Сюзън Джонсън - Блейз

— Наречи го носталгия по бащинството — галантно й отвърна Хейзард. — И както се оказва, улучил съм момента на косъм, тъй като ти явно си решила да не ставаш мамче. — Очите му се разходиха предизвикателно по закръгленото й тяло. — Предполагам, че си решила, че това ще те обремени в задълженията ти повече, отколкото би могла да си позволиш,

Блейз понечи да се защити, бузите й отново пламнаха и тя каза бързо:

— Не е така, както си мислиш, Джон.

— И откъде би могла да знаеш какво точно си мисля аз? — тросна й се той така грубо, че тя отстъпи малка крачка назад. Той я последва. Ботушите му от шевро не издадоха нито звук при съприкосновението си с килима. Извиси се над нея, като всяка гънчица от тялото му излъчваше заплаха. — Това, което си мисля, мис Брадок, ако това наистина те интересува — той продължи с успокояващо равен глас, — е, че това е и мое и — добави той простичко — аз няма да позволя това.

— Джон, съжалявам — прошепна Блейз и неочаквано сълзи изпълниха очите й, а нежната й пухкава долна устничка потрепна. Той замълча грубо, заповядвайки си безпрекословно да не се поддава на желанието да се потопи в тези огромни, умоляващи го очи. — Грешиш. Аз не бих… ти не разбираш… — Тя залитна, мъртво бледа.

И ако спомените от мината не бяха все така ярки, той би я съжалил.

— Как можа? — каза гневно той, вбесен, че тя все още му въздействаше така, Изгубил цялата си сдържаност, с очи като гранит.

— Аз нямаше… Искам да кажа… те… — Огромните й сини Очи го зовяха неустоимо. Тя беше магьосница, все още способна да го очарова със заклинанията си. Почти. Омразата му беше по-силна.

— Не ми казвай, че те са те накарали да го направиш, Блейз — притисна я грубо той, докато вътрешният му гняв все още задържаше обаянието й. — Не и теб. Не и жената, която има достатъчно силна воля, за да превземе света с голи ръце. Не и жената, която прави капитал от независимостта си. Признай си, кучко — завърши дрезгаво той, с очи, вперени с презрение в бледото лице на Блейз. — Ти не искаше моето дете.

— Не, не, това не е вярно. Не е! Аз никога… — Чувствата взеха връх над нея — седмиците, прекарани с мисълта за неговата смърт, изумлението й от разказа на Янси за него и Роуз, разбитите й мечти за щастие, и накрая, неговото появяване като по чудо, това че сега стоеше само на метър от нея. — Ти си наистина жив — изхлипа тихо тя. Чувствата, смесица от страх и неверие, вилнееха неукротимо из съзнанието й. — Жив — проплака тя леко, така разстроена, че не почувства как сълзите й потекоха, а тялото й се разтрепери.

Този път той бе решил да устои на мелодрамата с жестоката безмилостност на човек, който вече се е парил.

— Не и благодарение на теб, сладурче — провлачи спокойно той. — Но въпреки това, опитът си го биваше. Признавам ти го. — Споменът за ужасните дни, прекарани под земята, без да знае дали не е погребан завинаги, само засилваха устойчивостта на Хейзард срещу мъчителната сцена на разстроената Блейз, със сълзите, стичащи се по лицето й.

Далечният шум от отваряне на врата му напомни, че не разполагаха с време. Мадам Рестел бе обещала, че няма да ги безпокоят, но едва ли можеше да й се има доверие, след като веднъж си бе прибрала парите.

— Сложи си наметалото — заповяда й безстрастно той. — Тръгваме. Или — добави той, щом тя не помръдна — ще трябва аз да ти го облека? — Стоманената му заплаха бе ясна, въпреки че бе изказана учтиво.

— Къде? — прошепна Блейз, изплашена до смърт от Янси и пазачите, както и за живота на Хейзард.

— Монтана, къде другаде? И побързай.

— Защо не ми писа? — попита тя така, сякаш не го бе чула. — Не ми написа нито ред — изстена тя с объркан глас. След това изтри с опакото на ръката си изсъхналите вече следи от сълзите, погледна го право в очите и заяви обвиняващо:

— През всичките тези седмици така и не ми писа.

— След прочитането на деловата ти бележка — отвърна безизразно Хейзард, — бях останал с впечатлението, че не си особено склонна да си кореспондираш с мен.

— Каква бележка? — Отпечатъкът на шока и широко отворените от почуда очи изпълниха бледото й лице.

Дългите му стройни ръце се повдигнаха бавно и Хейзард изръкопляска тихо, с устни, изкривени от леко отвращение.

— Невероятно, скъпа. Възхищавам се на таланта ти лицемерието. Дозата изненада беше наистина прецизно отмерена. Но пък ти винаги си била доста добра актриса, не е ли така… биа. — Той прошепна последната ума и тя се понесе из драпираната с плюш, осветена от лампи стая, пробуждайки сладките спомени за тясната колиба, построена на оспорваната златоносна земя. Непроницаемите му очи задържаха погледа й.