Сюзън Джонсън - Блейз

— Знам — тихо каза Блейз. — И той няма да успее. Всичко е завещано на мен. — След това очите на Блейз изгубиха жизнеността си за един кратък миг. Тези пари можеха да помогнат на Хейзард. Но сега вече беше твърде късно… за него… за тях. Сълзите й потекоха отново.

— Това ще я изненада — бързо заяви Хана, опитвайки се да отклони посоката на мислите й.

— Но това вече няма значение, нали така? — Блейз отново бе станала мрачна, бе се почувствала победена, и това я бе върнало обратно в мъглявото чистилище на нейното страдание.

Сърцето на Хана се сви от болка, когато видя как живецът напуска отново младата жена, която винаги досега е била жизнена и весела. Тя не искаше да говори за това и дори и сега се поколеба, тъй като не желаеше да се намесва в интимни за Блейз неща. Но когато сълзите се появиха по бледите й бузи и след това се плъзнаха по малкото лице, потънало в безкрайна скръб, Хана заговори:

— Но ще е от значение за малкото, не е ли така?

Погледът на Блейз се стрелна нагоре.

— Нали не желаеш тия двамата — и тя кимна с посивялата си глава към спалнята на Милисент — да отнемат това, което се полага по рождение на детето ти? А те ще го направят, дете мое, сигурна съм в това, ако продължиш да лежиш тук, както правеше досега.

— Как разбра? — прошепна Блейз.

— Глупав въпрос, детето ми. Та аз те обличам и събличам вече деветнадесет години.

— Мислиш ли, че те знаят? — Блейз седна с мъка в леглото и лек розов оттенък се появи по страните й, все още твърде очевиден след десетте дни, през които не бе хапнала почти нищичко.

— Не, сега още не знаят, но природата скоро ще им го подшушне. Можеш или да лежиш тук, докато си изплачеш очите, или да станеш и да направиш всичко, за да получи твоето дете добрия жребий, който му се полага.

— Те ще опитат, нали…

— А слънцето изгрява ли всеки ден?!

Блейз прокара пръст по ирландската дантела, с която бе обточен лененият чаршаф.

— Предполагам, че ще кажат, че не сме били женени.

— Оттам ще започнат и ще използват всичко друго, за което се сетят.

— Но аз мога да напиша завещанието си на когото си поискам. — Гърбът й се бе изправил и здравословно розово наливаше страните й. — Парите са си мои в края на краищата.

— Ще трябва да впрегнеш досетливостта си, дете мое, за да се погрижиш наистина да се получи така.

Блейз погледна решително към Хана и огънят отново се разгоря в сапфирените й очи.

— По-добре ще е да се облека, а след това — продължи тя, тръгнала към малката масичка от палисандрово дърво с подновена енергия — смятам да напиша завещанието си. Има ли тук все още някаква хартия? Има. — И тя се обърна, за да се усмихне на Хана. Това беше първата й усмивка от десет дни насам. — Намери ми рокля, писалка и още един свидетел, Хана. Доведи Куки, на него може да се има доверие.

Слязлата от влака в Бостън Блейз бе коренно различна от тази, която се беше качила в Небраска. Янси и Милисент би трябвало да забележат това, но те бяха прекалено заети с плановете си как да пропилеят парите на полковник Брадок. Те така и не успяха да забележат леката, решителна крачка на младата жена.

И това беше първата им грешка в сблъсъка, който назряваше.

Когато и последната свещ на Хейзард изгасна, той се облегна на стената на тясната шахта, която бе изсякъл в диорита, и зачака първата вълна на паниката да затихне. След това примигна два пъти. Никаква разлика. И в двата случая катранен мрак. Бе му нужно още известно време, за да отбие втората атака на отчаянието. С голямо усилие той започна да възстановява нормалното си дишане, след което се опита да пресметне от колко дни е погребан в мината, както и метрите, с които бе издигнал тавана на източната шахта. И накрая, прогонвайки демоните на страха, прецени отново ситуацията.

На метър или метър и половина над главата му трябваше да има свеж въздух, светлина и зелена трева. Нарочно предвиждаше най-песимистичния вариант, за да избегне евентуалното разочарование. Но вътрешният глас му подсказваше, че са по-скоро двадесетина сантиметра. Той взе кирката, но тя се изплъзваше от ръката му, плувнала в пот от страх и от мисълта за възможността да е сгрешил в изчисленията си. Не беше ял от пет дни и му бяха необходими по-дълги паузи за почивка. Последния път, когато се бе унесъл, имаше халюцинации. Беше си помислил, че е в Сините планини, докато не се събуди, обгърнат от влажната миризма на подземието и лекия пристъп на страх. Започна да брои ударите си, като се стараеше да стигне до тридесет, преди да си почине отново. И всеки път успяваше, макар че последните няколко удара нанасяше със стискане на зъби. Когато веднъж кирката не улучи скалата и падна, удряйки го в ранената му ръка, викът му отекна и кънтя до безкрайност из подземните тунели.