Сюзън Джонсън - Блейз

— Този край е достатъчно красив и приветлив, за да се завърне човек тук. Но засега ще трябва да се прибереш у дома.

— Това е моят дом. — Бледа и унесена. Блейз изглеждаше съвсем мъничка в огромното гравирано легло, но очите й горяха яростно и Хана си припомни за малкото момиченце в просторното легло на уютната стая на Бийкън стрийт. Още тогава Блейз знаеше точно какво иска.

— Знам, дете, и ти ще се върнеш — успокои я Хана, точно както я бе успокоявала много пъти след пролетите детски сълзи. Тя искаше, при това с цялото си сърце, тази тъга да е също толкова преходна. Бе познавала Милисент Брадок прекалено дълго, за да приеме на доверие историята за избухналия по погрешка експлозив. А Янси я бе поразил от самото начало с безскрупулната си грубиянщина, независимо от солидното си потекло.

Тя не можеше да промени станалото. Не можеше да съживи любимия на Блейз. Но можеше да дари Блейз с това, което винаги й бе давала — обич и уют.

В деня, в който Блейз напусна Даймънд Сити, Хейзард започна да разбива диорита 30 30 Диорит (геол.) — среднозърнеста и едрозърнеста скала от смесен състав — Б.пр. по тавана на източната шахта и не напредваше зле, като се имаха предвид пристъпите на замайване, които продължаваха да го измъчват.

Той направи недодялана шина за лявата си ръка от два отломъка от една стара кутия за барут и кожените върви на гамашите си. Процедурата му бе отнела половин ден заради припадъците, причинени от болката, които го спохождаха на няколко пъти. Ръката му, отекла неимоверно, превръщаше всяко малко движение в мъчение. През този ден той гледаше как цветът на ръката му се променя от розов, през червен, до болезнено морав. От опит знаеше, че ако пръстите му посинеят, ще изгуби ръката си. След като успя да закрепи шината, Хейзард легна в полусъзнание, вслушвайки се в гласа на тялото си, което му казваше, че се нуждае от почивка, за да възстанови силата си след мъчението, което бе изтърпяло. Той запали за съвсем кратко свещта, докато беше буден, за да провери потъмняващия цвят на ръката си, и след това бързо я угаси.

В съзнанието му се зараждаше смътен план, дори докато спеше. В миг на прояснение Хейзард го премисли, пренареди го няколко пъти и съобрази времето си с оставащите свещи и липсата на вода и храна. Трябваше да почива — тялото му го заплашваше с изпадане в безсъзнание всеки път, щом предприемеше действие, надхвърлящо силите му. Но пък и трябваше да действа. Без никаква храна и само с влагата, която се събираше но скалите, не му оставаше много време, за да си пробие път навън. С всеки ден запасите му от сили щяха да намаляват. Но ако все пак имаше начин, по който да се измъкне и да открие отново Блейз и нероденото им дете, то той щеше да го открие. Или щеше да умре в опитите си да го направи. Това бе присъщо на духа му, на честта му на воин. Предстоеше му невероятно изпитание и той го разбираше. Джон Хейзард Блек срещу Смъртта.

По времето, когато сломената и трепереща Блейз се качваше с чужда помощ в наетата карета, рано сутринта на третия ден след взрива, Хейзард бе работил вече пет часа. В най-оптимистичните му предвиждания източната шахта бе във връхната си точка на четири метра под земята. Той бе изкопал около един метър през миналия ден и сега трябваше да скалъпи някакво скеле. Планираше да продължи оттук нататък с минимума нужна почивка, защото знаеше, че с всеки ден ще става все по-слаб. И по начина, по който напредваше, всичко опираше до това, кой ще се предаде първи — диоритът или неговите сили.

Имаше нещо, което го амбицираше да продължава, въпреки болката и мъчителните съмнения, обръщайки гръб на унинието, когато си мислеше, че не би могъл да повдигне ръката си дори още веднъж. Това нещо му даваше сили всеки път, когато натискаше „само още веднъж“, приглушаваше болката и му вливаше свежи сили, когато се свличаше изтощен на грубия, осеян с отломъци под. Мисълта за Блейз и тяхното неродено дете — ето това го поддържаше жив.

Блейз не беше измъкната крещяща и разплакана от стаята. Тя напусна Даймънд Сити като бледо подобие на себе си.

Но на железопътната гара тя отказа да говори с майка си и с Янси. Прикрит гняв гореше под очевидната й мъка от загубата. И когато се озова в леглото си във вагона на баща си, тя каза на Хана с глас толкова тих, че едва ли би се чул и на метър разстояние в тиха нощ:

— Те няма да победят.

— Ето, това е моето момиче — каза Хана и несъзнателно протегна загрубялата си ръка, за да погали косата на Блейз. — Това е моето малко момиченце. — И тази първа искрица на живот, която бе забелязала, откакто напуснаха Даймънд Сити, накара очите й да се напълнят със сълзи. — Твоят баща не би искал оная отрепка, дето се разпорежда в спалнята на майка ти, да сложи ръка на парите му.