Сюзън Джонсън - Блейз

— Той струва хиляди пъти повече от теб — отвърна остро Блейз, с очи, режещи като кинжали. Хейзард притежаваше качества, които хора като Милисент и Янси никога нямаше да притежават, качества недостъпни за тяхната алчност.

Милисент се изсмя леко.

— Капризно дете. Ще размислиш щом веднъж пораснеш.

— Нямам намерение да споря с теб. Къде е татко? Искам да видя татко.

Милисент не помръдна, все така продължи да се занимава с перлената си огърлица. Ликуваща светлина заблестя ярко в светлосивите й очи.

— Той е мъртъв — каза тя.

Блейз сякаш усети физически удар от думите, така насилствен и брутален, че й се наложи с усилие да изтласка дъха си дълбоко от дробовете. Когато проговори, това беше по-скоро горчив шепот.

— Лъжеш.

Милисент се усмихна със злобно удоволствие.

— Тялото му е във Вирджиния Сити. Можеш лично да се убедиш.

— Ти си го убила — обвини я Блейз.

— Наистина си едно ужасно дете. Разбира се, че не съм го убила аз. Той така и не успя да се завърне от това налудничаво пътуване из планините с цел да те спаси. Някои от ония озверели диваци, с които си толкова близка, го е убил без съмнение. Просто искаш да обвиниш някого — продължи тя с омраза и раздразнение, прикрити зад благия й тон, — но не забравяй, че и твоята заслуга не е малка. Янси ми каза, че сама си настоявала да говориш с онзи дивак. Бих казала, госпожичке, че можеш да виниш себе си за смъртта на баща си повече от всеки друг.

— Кучка.

— Няма да ме впечатлиш с обидите си — отвърна Милисент невъзмутимо, оправяйки старателно дантелените маншети на роклята си. — Само парите могат да го сторят.

— Ти винаги само от това си се интересувала, нали? Не от татко. Само от парите му.

— Ами, да речем, че нищо друго не си струваше в него. Баща ти беше простак. И както виждам, кръвта му определено тече във вените ти. Понрави ли ти се да спиш с оня лишен от обноски индианец? — попита Милисент с копринено гласче.

— Той може да учи на обноски кой да е Хътън от Вирджиния.

— Можеше, скъпа. Сега е съвсем мъртъв.

Лицето на Блейз пребледня при сблъсъка с жестоката реалност. Досега тя си бе мислила, че Хейзард е жив, въпреки че добре познаваше Янси и кръвожадните му главорези, които бяха обсадили мината. На заден план в съзнанието й бе започнала да се оформя мисълта да стане от това легло, да избяга от тази стая и от тази ужасна жена и да се върне обратно на хълма, в колибата. Мили Боже, дано да не е права!

— Това не е вярно! — Тънката нишка на истерията се бе вплела в тъканта на изтънелия й спокоен глас.

— Мъртъв е. — Вече не й се налагаше да прикрива враждебността си. Отровата прозираше през бледосивите й очи.

— Не. Жив е. Трябва да е. — Истерията се разрастваше в остър, пронизващ плач.

— Доста мъртъв е.

— Не, не, не е! — Сърцето на Блейз подскачаше до пръсване в гърдите й, а дланите й бяха леденостудени.

— Мъртъв и погребан в жалката си мина — заяви спокойно Милисент.

— Не! — Това беше висок, тъничък вик на болка, първичен и безвременен. — Не, не, не, не!

— Мъртъв е, затрупан под тонове отломъци. Тонове и тонове.

Блейз закри главата си с възглавницата, за да накара този леден, безстрастен глас да замлъкне. Но и това не помогна, всяка дума продължаваше да достига до нея и да разкъсва сърцето й. Всяка дума пронизваше съществото й. Всяка дума съкрушаваше волята й за живот. Хейзард беше мъртъв. Ридания разтърсиха стройното й тяло. Хейзард, който се бе превърнал в смисъла на живота й, бе мъртъв. Сълзите потекоха по лицето й. И тя се предаде отведнъж. „Мъртва съм“. — тъжно си помисли тя, вцепенена от мъка.

Бяха изминали два дни, а Блейз почти не бе помръднала. Скрита под завивките, тя страдаше от своята загуба. Сълзите бяха спрели. Не можеше вече да плаче, но болката се бе усилила. Хейзард бе запълнил съзнанието й във всеки миг и болезнените спомени превръщаха меланхолията й в мъчителна агония.

Вечерта на втория ден, когато слабостта бе обладала тялото и духа й, те успяха лесно да я убедят да придружи тялото на баща си до Бостън. Тя не желаеше да говори с майка си или с Янси, но Хана й напомни за нейния дълг към баща й и неговата памет. Тя прочисти съзнанието си, за да отстрани мислите за смъртта на Хейзард. Успя да го постигне за свое облекчение.

— Тогава и аз ще се върна, Хана — каза Блейз с глас, който сякаш не беше нейният. — Веднага щом татко бъде погребан достойно, ще се върна обратно. — Тя искаше детето им да се роди там, където се бе родил Хейзард. Искаше да го отгледа в оня край, който Хейзард наричаше роден. Тя не беше казала това на Хана, но нейната стара дойка разбираше мъката й по любимия.