Сюзън Джонсън - Блейз

Наложи му се да почине. Ръката пулсираше в безмилостна, непрестанно агонизираща болка. Сега успяваше да удари само десет пъти преди болката да го принуди да спре за почивка. Отчаянието почти го погълна. Така всичко щеше да се проточи още повече. А повече време нямаше. Времето сега беше негов враг не по-малък от Янси Страхан. И там, където Янси не бе успял, острото изтощение може би щеше да се наложи.

Не посмя дори да поеме дъх, когато усети едва доловимия, тъничък повей на свежия въздух. Ами ако това беше поредната халюцинация, помисли си той… и задържа дъха си с надеждата, че ако това е халюцинация, тя ще премине бързо, преди още надеждата да е станала прекалено силна. Той не дишаше, когато усети втория свеж повей. Изпусна въздуха си бавно и прошепна „Блейз“ много, много нежно.

Секунда по-късно кирката отново се понесе към тавана, но този път той не броеше. Не броеше и не спираше, защото тялото и съзнанието му се бяха наелектризирали от повея на свободата, от повея на живота, само на някакви си жалки няколко сантиметра. Плътният диорит поддаваше неохотно, но когато успя веднъж да го пробие, пластът от пясък и повърхностна почва се изсипа вътре.

Той бе работил над главата си, затова пред него сега стоеше проблемът как да се измъкне навън от двуметровата шахта. Но това беше проблем, с който му бе по-скоро приятно да се сблъска. Лявата му ръка беше безполезна, а лявото рамо бе прекалено уморено, за да поеме каквато и да е тежест. Наложи му се да се катери нагоре, сантиметър по сантиметър, като дясното му рамо трябваше изцяло да противодейства на силата на краката му, опрени в другата стена, които сега бяха свити почти наполовина в тясната шахта. Напредваше по-скоро с милиметри, отколкото със сантиметри, поддържайки равномерен баланс между усилията на здравото рамо и краката си. Издигаше се мъчително, като непрекъснато внимаваше с влажните скални стени. Не помръдваше единия си крак, преди другият да е здраво разположен. Ако паднеше, можеше да удари отново ранената си ръка и после щяха да са му необходими часове, преди отново да бъде в състояние да се движи. Не можеше да си позволи да падне, не само заради времето, което щеше да изгуби, но и защото, ако му се наложеше отново да се катери, вероятно нямаше да има силите за това. Да умре на прага на свободата щеше да е наистина неописуемо мъчение. Придвижвай се бавно, предупреждаваше го съзнанието му. Не се подхлъзвай, направляваше го вътрешният му глас. Още само един метър, облекчено добавяше мозъкът му. Не бързай.

Когато раменете му се показаха над повърхността, сърцето му заби така силно, че можеше да го усети чак в гърлото си. Но Хейзард заповяда на краката си да продължат да се движат бавно нагоре по стените на шахтата, докато дясната му ръка се оказа на свобода. След това с нечовешка мобилизация на силите си се измъкна от шахтата и легна задъхан върху бизонската трева. Лекият ветрец охлаждаше потното му тяло. Хейзард постави дланта на здравата си дясна ръка върху студената земя и усетил присъствието им, заговори на земните духове, за да им благодари за освобождението си. След това тихичко запя песента, посветена на тях, и богатият му глас се понесе по склона, подобно на чистия нощен въздух. Когато завърши, той бавно и болезнено се изправи, обърна се към колибата и започна дългото си спускане.

Хейзард застана в рамката на вратата, със силует очертан на лунната светлина. Вратата беше изкъртена с пантите и лежеше на пода, наполовина подала се навън. Всичко беше изпотрошено. Наетите главорези действаха винаги така. Те изпитваха остра необходимост да чупят и трошат, да осакатяват и убиват, необходимост, която Хейзард никога не бе разбирал. Надяваше се поне, че флотските му колтове или карабината ще са още тук, но не бяха. Нищо не бе останало цяло. Всичко, което беше твърде голямо, за да бъде отмъкнато, бе счупено. Масата и столовете бяха натрошени. Дори тежката печка бе преобърната и бурията й висеше от тавана като самотен сталактит.

Нападна го меланхолична тъга. Двамата с Блейз бяха живели през първите дни на своята любов в тази стая, открита сега за вятъра, животните и лунната светлина, струяща през дупките на счупения прозорец. Стъпвайки по осеяния с продукти и изпотрошена стъклария под, той оглеждаше отломките за някаква следа, която би му подсказала къде е Блейз сега.

Обиколи стаята два пъти, преди да мерне на лунната светлина крайчето на плик, поставен върху полицата на камината.