Сюзън Джонсън - Блейз

Беше ред на Блейз да замълчи, преди да отговори.

— Не знам — каза тя накрая. — Тогава защо си запазил дрехите й?

Хейзард бе седнал на земята, съвсем близо до догарящия огън. Той отскубна стрък трева, хвърли го върху слабия пламък и погледна как димът се издига в спирала.

— Дрехите й бяха част от миналото, част от младостта ми. — Той се сви под напора на спомените — неподправеният ентусиазъм на юношеството, когато идеалите бяха в основата на преценките му, животът бе игра, а бъдещето не включваше нищо друго освен надбягвания с коне и отглеждането на деца. Сякаш цяла вечност го делеше от това време.

— На колко години беше, когато се ожени?

Потънал в спомените, Хейзард не отговори, докато тя не повтори въпроса си.

— На седемнайсет години — усмихна се леко той, — както вие жълтооките казвате. Ние казваме на седемнайсет зими или снегове.

На отблясъците на огъня ясно личаха следите, оставени от годините по лицето и тялото му. Черната му коса се спускаше надолу от леко сведената глава, а тъмните му очи се взираха в огъня, хвърлящ по тях червени отблясъци, сякаш там искаха да открият отговора на нейния въпрос. Гладката повърхност на кожата му бе по-тъмна в сенките на вечерта, а облеченото в кожени дрехи тяло се чувстваше у дома, на родна земя.

— Щастливи ли бяхте? — Блейз се стегна от този въпрос, тъй като едновременно искаше и не искаше да научи отговора му.

— Да.

От този тих отговор я заболя повече, отколкото бе предполагала.

— И какво стана?

— Тя умря.

— Как?

— От собствената си ръка. — В гласа му се появи рязка нотка. Изправен вълк бе откъснал пръстите му от нейната китка и го бе отвел настрани. Никой друг не бе посмял да го направи. — А сега — продължи той, отърсвайки се от нежелания спомен, — мъчението, свърши.

Дори Блейз, изнервена и нетърпелива в момента, не намери в себе си смелост, за да продължи.

— Ще спя от външната страна — отбеляза меко Хейзард, сякаш не бе казал нищо особено, когато в действителност бе направил загадъчната мъртва съпруга да изглежда още по-загадъчна.

Как е умряла, чудеше се Блейз, а очите й несъзнателно продължаваха да бъдат широко отворени от изненада.

— Ще тръгнем при изгрев слънце. Чака ни още един тежък ден. — Думите му бяха умерени, разясняващи и спокойни. Той я изчака, за да влезе тя първа под навеса от борови клони.

Отговорът на загадката ще трябва да почака за някой друг път, помисли си Блейз и мина първа. Тя изпъшка от болка и седна отново. Почти не бе помръдвала, откакто Хейзард я свали от коня, и бе позабравила за неприятностите с ездата. Грубият плат на панталоните на Хейзард я бе ожулил до кръв, докато бяха пътували през деня. Миг след това Хейзард бе вече до нея и я вдигаше внимателно на ръце. След това я постави нежно в приятно ухаещото ложе.

— И двамата сме прекалено инати — промърмори той, загледан в небесносините й очи, навлажнени от измъчващата я болка. — Съжалявам, биа. Трябваше да забележа още преди това, че те боли.

— Грешката си е моя — настоя Блейз, стоплена от неговото извинение. — Можех и сама да се обадя.

— Не и непреклонната мис Брадок — подразни я той.

— В момента пред теб е най-омекналата жена на света. Сигурно няма да мога да ходя поне седмица.

— Ще се справя с това.

— Веднъж и твоята самоуверена арогантност да ми прозвучи като ангелски хор.

— Нося си и малко мехлем — усмихна се топло той. — За всеки случай…

— Самодоволните мъже — отвърна сладко Блейз — винаги са ме дразнили. — Усмивката й бе от тия, които биха могли да очароват и отровен паяк.

— А мен — инатите жени. — Той погали ъгълчето на усмихнатите й устни. — С едно много важно изключение — добави меко той.

— Трябваше да облека някоя от роклите.

— Нищо не е по-удобно от кожата, когато става въпрос за езда — съгласи се той. — Аз донесох и роклите, в случай че промениш решението си. Но — продължи бързо той, забелязал искрите в погледа на Блейз, — веднага щом наближим бивака, всичко ще си е пак по твоему. Не съм искал да ти разваля настроението с тези рокли. Те просто бяха единствените подходящи за случая.

— Наистина ли нищо по-дълбоко не ти е минавало през ума? — Надеждата в гласа на Блейз бе трогателно наивна.

— Нищо друго, кълна се. Може би предпочиташ панталоните. — Той си припомни няколкото пъти, когато я бе виждал, преди тя да стане негова заложница. В два от трите случая тя бе обула панталони. — Бихме могли да ти ушием. Така или иначе — Хейзард замълча, но после продължи уверено, — ти сама решаваш… рокли или панталони. Но панталоните задължително трябва да са от кожа. Поне когато ги носиш при дълги пътувания. В противен случай… — Той направи гримаса. — О, но дяволите, просто трябва да ти съберем нов гардероб. Ти си реши какво ще искаш.