Сюзън Джонсън - Блейз

— Не — спокойно каза тя вместо това, убедена, че силата на чувствата й ще го изплаши, — нямам нищо против.

Хейзард напълни още две торби с дрехи, храна и кожени завивки, изнесе ги навън и ги прикрепи удобно върху конете. Когато отново се появи, той зададе на Блейз въпрос, който би трябвало да й зададе по-рано:

— Можеш ли да яздиш? — И след това погледна така, сякаш не очакваше това от нея. Увита в една от неговите ризи, тя не би издържала и един час от това пътуване. Леките памучни рокли, които беше донесъл, по ирония на съдбата вече не вършеха работа.

— Да — отговори простичко Блейз. Тя бе прекарала детството си на гърба на коня. Това беше единственото занимание, достъпно за жените от висшето общество, което съдържаше някакъв елемент на развлечение.

— Нощното пътуване може да се окаже опасно. А и конете са доста своенравни.

— Ще се справя — усмихна се Блейз на притесненията му.

Тъмният му поглед се спря на неподходящата риза. Той се подвоуми още известно време, след това отиде до рафтовете, свали оттам вързоп от кожа на кошута, доста голям и плосък, и завързан с изкусно украсени с мъниста връзки в бяло и черно и го постави на масата.

— Облечи нещо оттук — каза той. — За ездата — добави прегракнало той след това се обърна рязко и отново излезе навън.

Блейз внимателно развърза украсените с мъниста връзки и разгърна меката кожа. Вътре бяха поставени, увити прилежно в хермелин, три комплекта женски дрехи. Едната бе от бледожълта кожа на кошута, другата от еленова кожа, а последната бе изработена от фина бяла кожа, която тя не можа да разпознае. И трите бяха изкусно украсени с ресни и мъниста. Бялата туника беше покрита със стотици зъби от лос, всеки от които висеше на окичен с малки мъниста орнамент, оцветен в странни пастелни тонове. Всеки детайл вероятно бе отнел месеци ръчна работа. В някои части мънистата почти изцяло покриваха кожата.

При това почти ритуално преклонение пред дрехите беше очевидно на кого са принадлежали те. Той ги бе запазил след смъртта на жена си. От колко ли време бе мъртва? Как бе умряла? Как се е казвала? След това през съзнанието й премина и неумолимият прилив на ревност. Дали, зачуди се загрижено тя, едновременно любопитна и обезсърчена, той имаше деца от нея? Никога не й бе хрумвало, че той може да има деца. Дори мисълта, че Хейзард е бил женен, й изглеждаше неуместна. Оказа се, че е бил и е обичал много съпругата си, тъжно отбеляза тя, след като бе пазил дрехите й така грижливо.

„Не искам да ги нося“, мрачно си помисли тя. А и когато се озовеше сред племето му, това само щеше да събуди спомени. Защо трябваше да ги облича и така да дава храна на миналото? „Няма да ги облека, каза си раздразнено тя. Просто няма да ги облека“. Беше нетактично от негова страна дори да й предлага нещо подобно. Сприхавият й темперамент се възпламени. Представете си само, да я кара да носи дрехите на покойната му съпруга, помисли си тя с парещо негодувание. Ама че наглост! Тя изхвърча от колибата, застана на най-горното стъпало на верандата и извика на Хейзард, макар че той се намираше на не повече от два метра от нея, зает с поставянето на юздите:

— Няма да ги облека!

Стреснат, Хейзард вдигна глава.

— Какво ти става?

— На мен ли? Какво ми става на мен? Нищо ми няма! Просто няма да облека дрехите на мъртвата ти жена! — изкрещя тя. — Ревността, завистта, страхът да не го загуби, преди още да е бил неин, осъзнаването на различията между техните култури, различията в житейския им опит и в чувствата им, прерасналите неочаквано в реална заплаха апетити на „Бул Майнинг“ към участъците му земя, всичко това взето заедно лежеше в основата на истеричния вик.

— Не можеш да яздиш с тая риза — бе всичко, което каза Хейзард, без да обръща внимание на изблика й, не желаейки въобще да обсъжда въпроса. — Те са ти необходими — просто констатира той.

— Върви по дяволите — тросна се Блейз, която хич не беше практично настроена.

Хейзард бе свалил този кожен вързоп с цената на една частичка от душата си. Той представяше не само жената, която някога бе обичал, а и младостта му, отдалечена така назад във времето, че най-тънките нюанси на спомена за нея бяха започнали вече да бледнеят. Годините се сливаха в едно, лицата губеха очертанията си, казаните думи се бяха изгубили наполовина. Не му беше лесно да й предложи тези дрехи. Те бяха всичко, което му бе останало от Гарваново крило, реликва едновременно от нея и от безгрижната младост, от едно време, което никога повече нямаше да се върне нито за него, нито за племето му.