Сюзън Джонсън - Блейз

В началото Блейз имаше малко проблеми, но когато Пета поведе, нейният кон предпочиташе по-скоро да я следва, отколкото да си избира собствен маршрут. Тя експериментираше с леката юзда, с притискането на колената и преди още да изминат значителен брой мили, вече беше разбрала, че животното под нея реагира и на най-лекото докосване. Хейзард можеше да й го каже. Нали той го бе обучавал.

Хейзард спря веднъж, точно преди зазоряване, при едно малко поточе, на брега на което растяха трепетлики. Той се приближи към Блейз, за да я свали от коня, но тя тръсна ръката му от рамото си и слезе сама. Ядоха сушено месо и хляб във враждебно безмълвие и малко след това продължиха пътуването си.

Той не спря нито веднъж, преди следобедът да преполови, и не би го направил, ако не бе забелязал как Блейз бе стиснала здраво зъби половин миля преди това. Болеше я, това бе очевидно, и той тихо се възхищаваше на упорития й кураж. Хейзард чакаше само да минат край удобно за почивка място и накрая забеляза едно ново бълбукащо ручейче, при чийто бряг отби конете. Когато този път й предложи помощта си, тя прие и той я постави много внимателно на краката й. И въпреки че нямаше намерение да спира дори през нощта, той каза:

— Това място ми изглежда удобно. Ще пренощуваме тук.

Хейзард запали огън, сготви и поднесе вечерята, отсече достатъчно борови клони, за да направи „акта-тсе“, особен тип заслон по абсарокски, постла на земята върху кедрови клони и други храсти мека завивка, така че ложето стана уютно като пухен юрган. Той не я подразни, не й се скара, не я тормози и дори не вметна едно „казвах ти аз“. Неговата грижовност за малко щеше да накара Блейз да се разплаче. По дяволите, как може да е толкова търпелив и мил? И по дяволите, защо го обичаше тя? Мътните го взели, защо той все още обичаше жена си? Не беше честно! Бе ужасно несправедливо, че сега, когато след деветнадесет години тя най-после бе намерила мъжа, в когото да се влюби, той все още бе влюбен в мъртвата си съпруга.

Тя отчаяно искаше да разбере защо той се чувстваше така, но това не беше нещо, за което можеш да попиташ ей така. Дори Блейз разбираше, че някои неща са свещени. Всеки човек имаше правото на свои съкровени неща. А ако Хейзард не изпитваше нищо към нея, то тя със сигурност не би могла да промени това. Каква загуба на време, помисли си тя, бяха всичките тези години, прекарани в усъвършенстване на чара, който, според другите, би трябвало да въздейства на мъжете. Не че се бе занимавала с това сериозно. Но поне бе слушала какво й казват и по свой собствен, неопорочен начин бе довела някои от практическите съвети до нещо завършено. И сега, когато бе намерила мъж, когото да обича така, че всичко друго в света да й се струва безсмислено, той се бе оказал непревземаем като каменна стена. Каменна стена от привързаност към една мъртва съпруга. Защо никой не се бе досетил да напише в учебниците една глава и за подобни случаи?

Е, тя поне си имаше някакво достойнство, както и уважение към чувствата на другите. Макар да умираше от желание да разбере защо той все още обича жена си, тя нямаше да го попита.

— Защо все още обичаш жена си? — чу тя собствения, си глас, вперила очи право в него над малкия огън, след като вечерята бе сготвена.

Очите на Хейзард проблеснаха, после клепките му се спуснаха надолу.

Няма да отговори, помисли си Блейз. Прекалено болезнено е за него. Той все още я обича твърде много.

Господи, помисли си тя, дали това не са халюцинации? Какво я бе накарало да зададе този въпрос? Тогава той каза:

— Добре ли си? Знам, че задничето ти е пострадало. Боли ли те?

— Не се опитвай да смениш темата. Попитах те нещо.

Той не отговори веднага, разбирайки, че бесът й я е подтикнал. След това отвърна:

— Тя е мъртва.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Толкова ли е важно? Защото според обичаите на моя народ да се говори за мъртвите е израз на неуважение.

Очите, придобили сега цвета на развълнувани морета, бяха големи и ужасно настойчиви. Тя кимна с глава.

Упоритостта е нейната силна страна, мрачно си помисли той, въздъхна леко и започна обяснението си:

— Когато някой е мъртъв — каза той много бавно, — ти не можеш повече да го обичаш. Можеш да обичаш спомена за него или радостта, с която са те дарили, или удоволствията, изживени с тях. Но разбери, щом веднъж човекът, когото си обичал, се е присъединил към света на духовете, то него го няма вече. Тревата продължава да расте, цветята ухаят не по-малко, бизоните кръстосват прерията. Нали все пак спомените и животът са две различни неща. Мислиш, че е възможно да се обича някой, който вече не е между живите? — Той зададе въпроса си с приглушено любопитство.