Сюзън Джонсън - Блейз

— А жените във вашето племе носят ли панталони? — попита Блейз, забелязала желанието му да бъде тактичен и добронамерен.

— Не.

— А ако аз нося панталони в летния лагер, това ще те притеснява ли?

Нужно му бе известно време, за да размисли.

— Ти си свободна да носиш това, което пожелаеш. — Това беше значителна отстъпка от негова страна, защото щеше да отнесе доста подигравки, ако Блейз се появеше в бивака с панталони. — Нямам намерение да…

— Но просто жените от твоето племе не носят панталони.

Той поклати глава.

— Ако утре съм в състояние да се движа, ще пробвам някоя от тия рокли — каза тя усмихната, — за да те спася от унижението.

Той се изсмя внезапно като малко момче.

— Аз мога и сам да се грижа за себе си, мис Брадок. Няма защо да се жертвате за мен.

— Няма да е жертва. Роклите са страхотни, но… Той почака и я погледна въпросително, когато тя не продължи.

— Ще имаш ли нещо против — прошепна тя тихо — в лагера да нося свои собствени рокли?

— Ще ги имаш — отвърна той. — Колкото поискаш.

Абсароките бяха най-представителното измежду прерийните племена и бяха особено взискателни към вида и дрехите си.

— А това, което не можем да купим, ще поръчаме — обеща Хейзард, решен да облече своята жена подобаващо. Едва по-късно вечерта, прегърнал спокойно дишащата Блейз, той изведнъж осъзна, че в мислите си я е нарекъл „своя жена“ и то съвсем сериозно.

Мехлемът се оказа толкова чудотворен, колкото Хейзард предполагаше, че е. Блейз се почувства чудесно, след като се събуди, и то не само благодарение на мехлема. Още няколко други подробности допринесоха за приятното й усещане. И което бе най-важно, тя се бе събудила в прегръдката на Хейзард. Той не я бе пуснал цяла вечер. Не смееше да помръдне дори едва-едва, за да не я събуди, разбрал, че е изтощена от пътуването. Той бе привикнал да не спи, особено по време на набезите, когато се събираха по много дни без почивка заради преследващите ги по петите врагове. В такива случаи времето минаваше в непрекъснати смени на конете с други по-свежи от току-що отвлеченото стадо.

Той бе подремнал замалко през нощта, но по-голямата част от времето бе прекарал загледан в тлеещия огън, в размисли върху проблема за „своята жена“, която най-накрая се бе промъкнала и в съзнателните му мисли. Неприятностите се рояха. Освен очевидните проблеми с мината, сега бяха изникнали и други по-мъгляви, засягащи успеха на тяхното съвместно бъдеще, ако въобще можеше да има такова. Но и тия проблеми не бяха нищо ново. Просто се бяха появили някои нови обстоятелства, които само утежняваха положението. Дали уникалният стремеж на Блейз Брадок към приключенията просто излизаше извън старите си граници, чудеше се той, чувствен каприз и нищо повече, или пък тя бе способна и на нещо повече? Дали чувствата й не бяха част от една фриволна лудория?

Хейзард се бе забавлявал достатъчно дълго със страстни и любвеобилни дами, за да е научил вече къде свършва флиртът и къде започва любовта. Но макар много от отговорите все още да му липсваха, той бе сигурен в едно — желаеше я като „своя жена“. Да се откаже от нея, да я отпрати, дори да обърне гръб на женствеността й заради някакви морални норми и задължения, това вече не бяха приемливи алтернативи. Той я искаше само за себе си. Тя му доставяше радост по безброй много начини, бе върнала насладата в живота му. Удоволствието, което му носеше тя, беше така дълбоко и необятно, че никоя друга не можеше да се мери с нея.

— Чувствам се по-добре — измърка Блейз и го изтръгна от размислите му. — Каква, за Бога, беше тая чудесия?

— Предимно бизонска мас — отвърна Хейзард, раздвижвайки ръката си, изтръпнала от неподвижността, — плюс малко от растението юка, коприва, лайка и… забравил съм още какво. Освен това няколко заклинания и дим от свещен тютюн — добави той с усмивка.

— Подиграваш ли ми се? — попита Блейз, сгушила се в него. Очите й бяха такива, каквито ги обичаше най-много — необятни, изпълнени с жизнерадостно любопитство.

— А, забравих перата от колибри.

— Сега вече ми се подиграваш.

— Не. Думите ми са истинни като смеха на Е-сахка-уата.

— Поредната приказка?

— В тази се разказва за Стария Койот и ни напомня за това, че сме хора и сме преходни.

— Разкажи ми я.

— Не сега. Може би утре, когато ще се отдадем на мързела си в моя вигвам до Потока на стрелата. — Тъмните му вежди се повдигнаха. — А сега, биа, е време да тръгваме, ако искаме да се озовем у дома, преди да е мръкнало. Хайде, бостънска принцесо — прошепна той, отмествайки косата от бузата й, — трябва да се приготвиш. — Той се наведе и целуна нежно очите й, след това я облече, нахрани я, качи я на Пета, метна се зад нея и я намести в скута си. Не искаше и да чуе тя да язди днес сама, въпреки че Блейз твърдеше, че се чувства добре.