Сюзън Джонсън - Блейз

Когато след известно време Хейзард и Блейз навлязоха в поселището, слуховете вече ги бяха изпреварили, както той очакваше да стане. „Уах“ (жена му) се носеше от уста на уста. „Хейзард Черната пума си е взел жена“ — се носеше от вигвам на вигвам. „От жълтооките“ — мърмореха всички, а младите жени, които се бяха радвали преди на вниманието на Хейзард, произнасяха недотам учтиви фрази. „Едва ли ще я държи дълго — казваха те. Една жълтоока не може да го зарадва като жена“. Хейзард Черната пума отдавна се бе прославил с красотата и очарованието си и на неговите предишни любовници никак не се харесваше да ги изместват.

Вигвамите на планинските и речните кланове на абсароките бяха пръснати из цялата тревиста долина на реката. Те бяха разделени по кланове, на кръгове от жилища, разположени по приетия начин — с входове, обърнати на изток. Както при всички други прерийни племена, и тук конете бяха символ на благополучие. А този лагер беше пренаселен от тях. Цели мили наоколо между хълмовете бяха покрити със стада мустанги с най-различен ръст и разцветка.

Хейзард яздеше спокойно през тълпите от хора, пробивайки си път през тях. Той се усмихваше и отговаряше на поздравите им и дори успя да отвърне на няколко подпитвания с остроумни фрази, които предизвикваха всеобщ смях. Всички забелязаха как внимателно се отнася той с бялата жена. А и никой от тях не бе забравил на кого бе принадлежала роклята, която тя носеше сега. Всички си спомняха колко коня бе платил за нея Хейзард. Заради първата си жена. Неговата съпруга от племето на абсароките. Докъде ли стигаше, чудеха се те, властта на красивата огненокоса жена над техния вожд?

Хейзард спря пред един искрящ бял вигвам, по-висок от останалите и красиво украсен, за разлика от повечето типита. Все така прихванал Блейз в скута си, той слезе от Пета. Застанал в центъра на обожаващата го тълпа, той продължително разговаря със събралите се около него хора, понякога спираше, преди да отговори, друг път отговаряше само с усмивка. Малките момчета се провираха, за да го видят, а тези, които бяха по-смели, го докосваха. Та нали той беше легендарният Дит-чилияш, вождът, който имаше зад гърба си повече победи от всеки друг.

След като отдели на хората нужното време, за да ги уважи, той кимна с глава, обърна се към вигвама и изговори няколко бързи, сбити фрази, звучащи като заповеди.

Бе му направен път до входа на вигвама. Той бе като някакъв митичен герой, помисли си Блейз, и непоносимо объркани мисли завладяха съзнанието й. Хейзард сякаш имаше две страни, тъмна и светла, като две различни души, които тя познаваше едва-едва. Докато крачеше към вигвама, Хейзард разговаряше с един млад мъж, който поразително напомняше на него, макар че беше все още почти юноша и му отстъпваше по ръст. Момчето се изсмя. Хейзард също се усмихна и измърмори още няколко думи, преди леко да се наведе и да влезе заедно с Блейз във вътрешността на вигвама.

Той я сложи внимателно върху едната от двете застлани до входа постели от кожи. Отвътре неговото жилище беше не по-малко изкусно, отколкото отвън. Отгоре се спускаха оцветени кожи, окачени над нивото на погледа, разделящи помещението на части. От отвора за отвеждане на дима, високо над главите им, струеше светлина, а през кожите се процеждаха меките лъчи на следобедното слънце.

— Уморена ли си? — попита Хейзард, като постави зад себе си изплетена от върбови клонки облегалка за гръб и се изтегна удобно, опрян на своята исереко’тси’те.

— Не. Ти не ме остави да върша нищо днес — отвърна тя с немирна усмивка.

— По-късно, вероятно утре, ще бъдеш напълно излекувана и ще мога да те разведа из лагера.

— А ще се разходя ли първо по теб? — подкупващо попита Блейз. — Тази сутрин не ми позволи. — Тя го бе желала така силно в тяхното меко ложе от кедрови клонки, но той и бе отказал нежно, тъй като се боеше да не причини болка на израненото й тяло.

— Беше за твое добро, сладурче, не че ми липсваше желание. Да, утре съм на твое разположение. Напомни ми — каза той засмяно.

— Дали ще е възможно това с всички тия хора, които искат да им отделиш от времето си? — попита тя шеговито. — Ти си доста популярен. — Тази забележка изразяваше само една нищожна част от това, което тя бе усетила от властта му на вожд.

— Всички те са от моя клан, биа. Аз съм един от техните вождове, какъвто преди това бе и баща ми. Аз познавам всички и всички познават мен — отвърна просто той, тъй като за него това бе нещо съвсем естествено.