Сюзън Джонсън - Блейз

— Съществуват различни възможности — меко довърши Блейз.

Хейзард въздъхна.

— Точно така — каза той, съзнаващ, че неговата опростена версия на един много сложен културен феномен няма да задоволи любопитството на Блейз, засягащо неговите деца.

— Момчето, с което говори отвън, твое ли беше? — Тя се опитваше да запази спокойствие, въпреки че вълна от емоции се надигаше срещу нея.

Изражението на Хейзард се смекчи и очите му просветнаха.

— Значи си забелязала приликата?

— Доста очебийна е — отговори Блейз спокойно, доколкото това бе възможно. Бе на път да се побърка от ревност.

— Не, той не е мой син в буквалния смисъл, въпреки че според родствените връзки го наричам бара ке — мое дете. Мисля, че според твоите разбирания той би трябвало да е мой братовчед. Нашите роднински връзки са доста по-различни от вашите. Червено перо е син на сестрата на баща ми. — Хейзард се почувства неудобно и реши да прекрати разговора. — Хайде да оставим тази тема — предложи той. — Тя е безкрайно заплетена и няма нищо общо с която и да е от културните традиции на белия човек.

— Веднага щом ми кажеш това, което искам да знам — прошепна настойчиво Блейз.

— Защо? — попита прямо Хейзард, предпочитайки да избегне спора.

— Защото те ревнувам — каза тя много меко — от всяка жена, с която някога си бил.

Той погледна встрани неспокойно и рязко се плъзна около сантиметър по-ниско в плетената си облегалка. Тя го изнервяше с искрената си прямота. След годините, прекарани в общуване с нежния пол чрез подсладени думички и натруфени обръщения, сега му се налагаше да отвръща на тази невероятно открита и независима жена по начин, изцяло нов за него. Трябваха му няколко мига, за да отхвърли познатите помирителни фразички от миналото.

— Няма защо да ме ревнуваш от никоя от тях. И ако не трябваше все още да се възстановяваш, бих ти го доказал.

— Понякога така ме е яд на теб — отвърна неочаквано Блейз.

— Може и да си забелязала — натърти той хладно, — че ти имаш същия ефект върху мен от време на време.

— Искам да кажа, заради всичките тия жени от твоето минало.

— Ти би ли искала аз да се възмущавам от мъжете в твоето минало?

— Не е имало такива.

— Да речем, че е имало.

— Те щяха да са без значение.

— Точно както жените от моето минало — тихо настоя той.

— Да, но децата…

— Те са при майките си. Децата принадлежат на майките си. Когато пораснат, момчетата измежду тях могат да поискат да живеят с мен според нашите обичаи. Когато дойде това време, решението ще бъде взето. Сега са още малки.

— И много ли са?

— Не. Три. А условията са такива, че… — Той прокара стройните си пръсти през косата си в раздразнението си. — Ще ти обясня тия неща някой друг път, когато…

В този миг се дочу гласът на красивото момче, което изглеждаше така, както Хейзард сигурно бе изглеждал на неговата възраст.

— Дий-ко-лах? — Това бе учтива форма, използвана от гостите: „Тук ли си 20 20 Когато някой мъж искал да посети друг мъж във вигвама му, той спирал до входа и викал: „Тук ли си?“. Ако приятелят търсел компания, той поканвал посетителя да влезе, предлагал му тлъсто месо, пушели и разговаряли. Жена, която искала да отиде на гости, винаги повдигала покривката на входа и надничала вътре. Но ако не ги поканели, посетителите отивали да си вършат работата, без да се сърдят, че не са влезли във вигвама. — Б.авт. ?“

Хейзард отвърна с готовност, зарадван от възможността да прекъсне разговора, който само щеше да навлече проблеми.

Зад момчето вървяха шест жени, носещи храна. За няколко минути пред тях бе сервирана изобилна храна. Една от жените окади с някаква ароматна трева, за да ухае вигвамът приятно и свежо. След това дойдоха гостите.

Хейзард бе седнал в дъното на вигвама с лице към входа. Това беше „ацо“ — почетното място. От лявата му страна, на мястото за най-почитания гост, бе седнала Блейз. Един от по-старите вождове изказа гласно това, което се въртеше в главата на всички, след като видяха Блейз.

— Тя остава — беше всичко, което Хейзард каза. Все пак това беше общо събиране и присъстваха и други жени, макар да не бяха седнали на такива важни места. Разнесе се тихо мърморене, но никой не му се противопостави.

След общоприетите поздрави за добре дошъл гостите бяха настанени на точно определени места, а след това поканени да запушат. Лулата се предаваше по многочисления кръг от гости и всички мъже пушиха. Тъй като това беше обикновено събиране, а не съвет, на по-младите мъже също бе позволено да участват в церемонията на лулата.