Сюзън Джонсън - Блейз

Погледна отново малкия меден часовник над камината. Десет и двайсет. Господи, къде се губеше той? Мътните те взели, Джон Хейзард Блек! Ако си позволил да те убият заради някакви глупави рокли, никога няма да ти го простя.

— Никога — въздъхна тя. Пръстите и бяха здраво сплетени в скута. Следващия час прекара в креслото, вдървена и изнервена.

Единайсет и трийсет. Трябва да си легна. Така ще е най-добре. Всички тия притеснения, докато той вероятно се търкаля в сеното с Роуз. Не ставай глупава, Блейз Брадок. Погледни се само — почти разплакана, много изплашена, а той вероятно шепне в това време сладникави глупости на ушенцето на оная уличница и двамата са си свили хубаво гнезденце в удобното й топло легло, досущ като влюбени птички.

Ей сега ще заспя.

Ако мога.

Е, ще се правя на заспала.

Какво беше това? Няколко камъчета се изтъркаляха надолу по склона. Не може да е Хейзард. По-скоро бяха някакви коне. Какво е това конско цвилене? Той отиде пеш до града. Нямаше как сега да е на кон.

Тя изтича до прозореца.

Хейзард!

О, мили, добри ми, скъпи, милостиви Боже, наистина е Хейзард.

На лицето му бе изписана широка усмивка, когато влезе в колибата и Блейз вече тичаше към него, преди още да е успял да направи и две крачки. Тя се хвърли в разтворените му обятия и без излишни скрупули се притисна към него. Страхът, изпитан в негово отсъствие, бе ужасяващ със своята неизвестност. Тя покри лицето му с целувки и той усмихнат й отвърна, наслаждавайки се на непринудената й радост. След няколко продължителни мига, изпълнени с щастие, Хейзард нежно свали ръцете й и придържайки я така, че да може да види лицето й, я попита:

— Би ли искала да дойдеш на летния лов при Потока на стрелата 14 14 Днешният Прайър Гап получил своето абсарокско име от легенда за момчето Поразяващ със стрела, което се сприятелило с джуджетата, живеещи там. Абсароките, минаващи през тези планини, били съветвани да правят жертвоприношения на тези джуджета, като изстрелват стрели в един процеп. Затова пролуката била наречена Поразяващ със стрела, Прайър Крийк — Ароу Крийк, а планините Прайър са известни като Ароухед Маунтинс. — Б.авт. ? — Усмивката му беше заразителна, а тъмните му очи — затоплени от възбуда.

— Да — отвърна незабавно Блейз. — Да, да, да. Кога? — Сега, когато Хейзард се бе завърнал, с него се бяха появили отново съвършенството, задоволството и щастието.

— Нямаш търпение, а? — подразни я той.

Тя му хвърли един искрящ поглед изпод гъстите си клепки.

— Не забравяй с кого говориш — напомни му тя с жизнерадостна усмивка, — когато използваш думата „търпение“ пред жената, която прелъсти на два пъти в същата тази колиба.

Той се засмя.

— Кога? — повтори тя, този път малко по-натъртено.

Той притисна нежно лицето й между дланите си, наведе се към нея, докато достигна нивото на очите й, целуна лекичко устните й и каза:

— Веднага.

Тя извика от радост. Хейзард отпусна ръце и Блейз се завъртя във въодушевен танц, но едва направила две малки стъпки видя кръвта.

— Ти си ранен — извика тя и се пресегна да хване ръцете му.

— Дреболия. — Той отстъпи встрани, за да й убегне. Дланите му бяха издрани от грубите покривни плочи.

— Но това е кръв!

— Само драскотини — обясни Хейзард и добави: — Трябва да тръгваме.

— Защото, ако не тръгнем много скоро — подхвана Блейз, докато старателно изучаваше изподраните му ръце, — това може да не ни се отрази много здравословно, нали? По дяволите, недей да ме лъжеш, Джон Хейзард.

Дълбоките й сини очи го гледаха настойчиво и той реши да изостави преструвките.

— Може и така да се каже.

— Кой те преследва? Какво питам, сякаш не знам.

— Може и да съм го убил.

— Къде?

— При Роуз.

— Може ли?

— Бързичко се изнесох.

— Могат ли да намерят пътя дотук по тъмно?

— Не, освен това едва ли ще рискуват живота ти, идвайки дотук. Но…

— Какво?

— Изведнъж ми се прииска да се прибера у дома. Не е нещо логично обосновано. Омръзна ми хората да стрелят по мен. Искам да се възстановя с почивка. Пък ти и бездруго искаше да отидеш. Нямаш нищо против, нали?

„Дали имам нещо против, помисли си тя. Не бих имала нищо против да живея на най-отвратителното място на света, стига ти да си с мен. Дали имам нещо против? Да видя родния ти дом, роднините ти, начина на живот, който те е превърнал в такъв невероятен мъж“? Всичко, което й се искаше сега, след като той се бе завърнал невредим, бе да не го пуска никога повече.