Робърт Джордан - Буря се надига

Взря се в ключа за достъп в ръката си. И сграбчи сайдин.

Гаденето го връхлетя по-силно от всякога. Мощта му го събори като юмрук в корема. Той падна на плочите и простена, притиснал ключа за достъп до себе си, свит на кълбо около него. Вътрешностите му сякаш изгаряха. Той извърна глава, извъртя се на една страна и повърна.

Но задържа сайдин. Нуждаеше се от силата. Сладката, прелестна сила. Дори вонята на повърнатото му се стори по-истинска, по-сладка заради силата в него.

Отвори очи. Около него се бяха струпали хора, угрижени. Приближаваше се сеанчански патрул. Сега беше моментът. Трябваше да удари.

Ала не можеше. Хората изглеждаха толкова угрижени. Толкова притеснени. За него.

Изкрещя от безсилие, отвори портал и хората отскочиха стъписани. Надигна се с усилие и се хвърли през него с главата напред, докато сеанчанските войници вадеха мечове и ревяха нещо.

Падна върху някакъв огромен каменен диск от черно и бяло. Наоколо бе пусто и тъмно. Порталът се затвори зад него и Ебу Дар изчезна, а дискът започна да се движи. Носеше се през пустошта, огрян от някаква странна светлина. Ранд се присви върху диска, стиснал до гърдите си ключа за достъп, задъхан.

„Защо не мога да съм достатъчно силен? — Не знаеше негова ли е мисълта, или на Луз Терин. Двамата бяха едно и също. — Защо не мога да направя каквото трябва?“

Единственият звук в пустотата бе от собствения му дъх. Дискът приличаше на един от печатите на затвора на Тъмния, разцепен от крива линия, разделяща черното от бялото. Ранд беше точно върху нея. Наричаха тъмната половина Драконовия зъб. За хората символизираше злото. Унищожението.

Но Ранд беше необходимо унищожение. Защо така упорито го беше тласкала Шарката, ако не трябваше да унищожи? В началото се бе опитвал да избегне убийството, но нямаше шанс това да стане. След това се беше опитвал да избягва убийството на жени. Беше се оказало невъзможно.

Той беше унищожение. Просто трябваше да го приеме. Някои трябваше да са достатъчно твърди, за да направят каквото трябва, нали?

Разтвори се портал и той с усилие се надигна на крака, стиснал ключа за достъп. Пристъпи от платформата на Плъзгането и се озова сред пуста морава. Мястото, където някога се бе сразил със сеанчанците с Каландор. И се бе провалил.

Погледа го дълго, вдишваше и издишваше дълбоко, а след това запреде нов портал. Този път се отвори сред заснежено поле и леденият вятър го блъсна в гърдите. Пристъпи — краката му изпращяха в снега — и остави портала да се затвори.

Светът се просна около него.

„Защо дойдохме тук?“ — помисли Ранд.

„Защото — отвърна Ранд. — Защото ние направихме това. Тук умряхме.“

Стоеше на самия връх на Драконова планина, самотния връх, който беше изригнал там, където Луз Терин се беше самоубил преди три хиляди години. От едната страна можеше да погледне на стотици стъпки надолу, там, където планинският склон се отваряше към изригналата пропаст. Отворът беше огромен — широк овал от червена, нажежена, вряща скала. Беше все едно, че част от планината просто я нямаше, откъсната и захвърлена, за да остане върхът извисен във въздуха, но целият склон на планината си бе отишъл.

Ранд се взря в кипящата бездна. Беше като пастта на звяр. Отдолу извираше пъклен зной и пепелта кръжеше на парцали нагоре.

Сумрачното небе над него беше загърнато в облаци. Земята изглеждаше навсякъде еднакво далечна и едва видима, като пъстра покривка. Тук зелено петно на гора. Там синя чертица на река. На изток видя малка резка насред далечна река, като лист, понесен от течението. Тар Валон.

Седна и снегът изскърца под тежестта му. Остави ключа за достъп на стръмния склон пред себе си и запреде Въздух и Огън, за да го стоплят.

После отпусна лакти на коленете си и глава на ръцете си, взрян в статуетката на мъжа с глобуса.

Да помисли.

Задуха вятър. Ранд седеше на върха на света. Запридането на Въздух и Огън бе разтопило, снега около него и бе оголило нащърбената сиво-черна скала. Върхът бе като счупен нокът, щръкнал в небето, а Ранд седеше отгоре му. Доколкото можеше да прецени, това бе самият връх на Драконова планина. Може би най-високата точка на света.

Седеше на малката издатина, ключът за достъп бе на скалата пред него. Въздухът тук бе разреден и му беше трудно да диша, докато не намери начин да запреде Въздух тъй, че да го посгъсти малко около себе си. Също като сплита, който го топлеше, не знаеше как го е направил. Смътно помнеше как Ашмодеан се бе опитвал да го учи на подобен сплит, а той не беше успял да го схване добре. Сега му дойде съвсем естествено. От влиянието на Луз Терин ли беше, или от това, че Единствената сила му ставаше все по-близка и позната?