Робърт Джордан - Буря се надига

„На запад — помисли си Мин. — Далече на запад.“

— Не съм сигурен — призна Трам. — Беше тъмно, макар да ми се стори…

— Какво? — настоя Нинив.

— Ебу Дар — каза Мин, за изненада на всички. — Отишъл е, за да унищожи сеанчанците. Точно както каза на Девите.

— За последното не знам — въздъхна Трам. — Но наистина приличаше на Ебу Дар.

— Светлината да ни опази — прошепна Кореле.

Ранд крачеше, пъхнал чуканчето на лявата си ръка в джоба на палтото, с наведена глава. Ключът за достъп бе грижливо увит в ленена кърпа и закачен на колана му. Никой не му обръщаше внимание. Беше просто един от многото по улиците на Ебу Дар. Нищо особено, въпреки че бе по-висок от повечето хора наоколо. Имаше червеникавозлатиста коса, която може би издаваше айилска кръв. Но твърде много чужди хора бяха побягнали към града напоследък, за да потърсят закрила от сеанчанците. Какво толкова значеше един повече?

Стига да не можеше да прелива, всеки можеше да намери стабилност тук. Безопасност.

Това го притесняваше. Те бяха негови врагове. Бяха завоеватели. Струваше му се, че в завладените от тях земи не трябва да цари мир. Тук трябваше да е ужасно, пълно със страдание заради тираничната им власт. Но изобщо не беше така.

Не и ако можеш да преливаш обаче. Това, което правеха сеанчанците с подобни хора, бе ужасяващо. Не всичко беше добре под цялата тази безметежна повърхност. И все пак беше стъписващо да се види колко добре се отнасят с другите.

Извън града Калайджии на големи групи бяха вдигнали таборите си. Фургоните им не се бяха движили от много дни и като че ли образуваха селища. Докато минаваше между тях, Ранд чу някои да говорят за трайно отсядане. Други им възразяваха, разбира се. Все пак бяха Калайджиите, Пътуващият народ. Как можеха да намерят Песента, ако не я търсеха? Беше толкова част от самите тях, колкото и Пътят на листото.

Предната нощ Ранд ги беше слушал край един от лагерните огньове. Бяха го приели гостоприемно, нахраниха го, изобщо не го разпитваха кой е и откъде. Беше крил ръката си с дракона и ключа за достъп. Грижливо пъхнати в джоба на палтото му, загледан в догарящите въглени.

Не беше стъпвал досега в самия Ебу Дар. Посетил беше само хълмовете на север, където се беше сразил със сеанчанците, докато владееше Каландор. Там беше претърпял провал. Сега се беше върнал в Алтара. Но за какво?

На заранта, когато отвориха градските порти, влезе с другите дошли през нощта. Калайджиите ги бяха приели всички. Явно получаваха порцион храна от сеанчанците, за да настаняват закъснелите пътници. Това бе едно от многото им занимания. Поправяха котли, шиеха униформи и вършеха всевъзможни други чудати неща. Заради това получаваха закрила от властници за първи път в дългата си история.

Беше живял твърде дълго с айилците и беше прихванал от тяхното презрение към Калайджиите. Но това презрение се сблъскваше със знанието му, че Туатан в много отношения следват древната, истинската айилска традиция. В своите видения за Руйдийн беше следвал Пътя на листото. Видял беше и Приказния век. Макар и за няколко кратки мига, беше живял живота на онези други хора.

Крачеше по отъпканите улици на душния град, все още като в мъгла. Предната нощ бе разменил хубавото си черно палто с един Калайджия срещу просто кафяво наметало, овехтяло, но добре закърпено. Не Калайджийско наметало, просто някой Калайджия го беше закърпил за човек, който така и не се е върнал да си го вземе. В него не изпъкваше чак толкова, макар да се наложи да носи ключа за достъп на колана си, вместо в дълбокия му джоб. Калайджията също така му беше дал тояжка за подпиране и сега той вървеше с нея, леко изгърбен. Ръстът му можеше да го отличи, а искаше да е незабележим сред тези хора.

За малко не беше убил баща си. Не по принуда на Семирага този път, нито под влиянието на Луз Терин. Никакви извинения. Никакво обяснение. Той, Ранд ал-Тор, се беше опитал да убие собствения си баща. Беше извлякъл от Силата, направил беше сплитовете и за малко не ги беше хвърлил.

Гневът го бе напуснал, заменен от омерзение. Искал беше да стане твърд. Нужно му беше да стане твърд. Но ето докъде го беше довела твърдостта. Луз Терин можеше да вини лудостта за своите злодеяния. Ранд нямаше нищо. Никакво място, където да се скрие, никакво убежище от самия себе си.

Ебу Дар. Оживен, гъмжащ от хора град, разцепен на две от голямата река. Ранд вървеше по западната страна, през площади с изящни статуи и улици, обрамчени от бели къщи, много от които на по няколко етажа. Често подминаваше биещи се мъже: биеха се е голи юмруци или с ножове и никой не се опитваше да ги разтърве. Дори жените носеха ножове на вратовете си — в обсипани със скъпоценни камъни кании, окачени над роклите с дълбоки деколтета.