Робърт Джордан - Буря се надига

Зеещата уста на Драконова планина бе на няколкостотин стъпки под него, отляво. Миризмата на пепел и сяра беше остра, дори от толкова далече. Пастта бе почерняла от пепел и червена от разтопената скала и бушуващите огньове.

Все още държеше Извора. Не смееше да го пусне. Последният път, когато бе посегнал към него, бе най-лошият, който помнеше, и той се страхуваше, че гаденето ще го съкруши, ако опита отново.

Беше тук вече от часове. И въпреки това не изпитваше умора. Взираше се в тер-ангреала. И мислеше.

Какво беше той? Какво беше Прероденият Дракон? Символ? Жертвоприношение? Меч, предназначен да унищожава? Засланяща ръка, предназначена да защити?

Кукла, която играе роля, отново и отново?

Изпитваше гняв. Гняв към света, гняв към Шарката, гняв към Създателя, оставил хората да се борят срещу Тъмния без никаква насока. Какво право имаше който и да е от тях да иска живота му?

Добре. Ранд им беше предложил живота си. Много време му беше трябвало, докато приеме своята смърт, но беше сключил своя мир. Не стигаше ли това? Длъжен ли беше да изпитва болка до самия край?

Беше си мислил, че ако стане достатъчно твърд, това ще отнеме болката. Ако не можеше да чувства, нямаше да може да го боли.

Раните в хълбока му запулсираха болезнено. За известно време беше успял да забрави за тях. Но смъртите, които бе причинил, разраняваха душата му. Онзи списък, започващ с Моарейн. Всичко бе започнало да се обърква след нейната смърт. Преди това все още бе имал надежда.

Преди това никога не го бяха поставяли в сандък.

Разбираше какво се иска от него и се беше променил по начин, който смяташе за нужен. Тези промени трябваше да го опазят да не рухне. Да умре, за да защити хора, които не познава? Избран да спаси човечеството? Избран да принуди кралства да се обединят зад него, да унищожи онези, които откажеха да се вслушат? Избран да причини смъртта на хиляди, които се борят в негово име, да трупа душите им на раменете си, бреме, което трябва да понесе? Кой човек можеше да направи тези неща и да съхрани разума си? Единственият начин, който беше видял, бе да откъсне чувствата си и да се превърне в куендияр.

Но се беше провалил. Не беше успял да откъсне чувствата си от себе си. Гласът вътре в него бе толкова малък, но го бодеше като игла и оставяше малки дупки в сърцето му. И най-малките дупки обаче щяха да пуснат кръвта да изтече.

Тези дупки щяха да го изцедят докрай.

Тихия глас вече го нямаше. Беше изчезнал, когато бе хвърлил Трам на пода и едва не го беше убил. Без този глас смееше ли Ранд да продължи? Ако това бе последната останка от стария Ранд — Ранд, който беше вярвал, че знае какво е добро и какво е зло, — какво тогава означаваше мълчанието?

Ранд взе ключа за достъп и се изправи, ботушите изскърцаха в камъка. Беше пладне. Слънцето все още беше скрито зад облаците. Виждаше долу хълмове и гори, езера и села.

— А ако не искам Шарката да продължи? — изкрещя той. Пристъпи до самия ръб на скалата, притиснал ключа за достъп до гърдите си.

— Живеем един и същи живот! — изрева той. — Отново и отново. Правим същите грешки. Кралствата са същите глупави неща. Владетели провалят поданиците си всеки път. Хората продължават да нараняват и мразят, да мрат и убиват!

Вятърът го блъскаше, развяваше кафявото му наметало и плющеше в тънките тайренски панталони. Но думите кънтяха, отекваха над назъбените скали на Драконова планина. Въздухът беше студен и свеж. Сплитът го пазеше да оцелее, но не спираше мраза. Не го беше пожелал.

— А ако реша, че всичко това е безсмислено? — извика Ранд с гръмкия глас на властелин. — Ако не искам да продължи да се върти? Живеем своя живот от кръвта на други! И тези други остават забравени. Каква полза, ако всичко, което знаем, ще изчезне? Велики дела или велики трагедии, всички те са безсмислени! Ще се превърнат в легенди, легендите ще бъдат забравени и после всичко отново ще започне отначало!

Ключът за достъп засия в ръцете му. Облаците горе станаха сякаш още по-тъмни.

Гневът на Ранд запулсира с ритъма на сърцето му, настойчив да изригне на воля.

— А ако той е прав? — изрева Ранд. — Ако е по-добре всичко това да свърши? А ако Светлината през цялото време е била лъжа, ако всичко това е само едно наказание? Живеем отново и отново, вехнем и умираме, пленени в един и същи капан. Трябва ли да бъдем изтезавани вечно?

Силата се вля в него като порой, като бушуващи вълни, изпълващи нов океан. Ранд се пробуди за живот, засиял в блясъка на сайдин и безразличен към това, че всички мъже по света, владеещи Силата, щяха да видят. Засия от мощта й като слънце над света долу.