Робърт Джордан - Буря се надига

Не им обръщаше внимание. Мислеше само за Калайджиите. Калайджиите тук бяха в безопасност, но собственият му баща не беше в безопасност в неговата империя. Приятелите на Ранд се бояха от него. Беше го видял в очите на Нинив.

Хората тук не бяха уплашени. Сред тълпите се движеха сеанчански офицери, с онези техни насекомоподобни шлемове. Хората им отваряха път, но с уважение. Да, простите хора се радваха на стабилността. Всъщност благославяха сеанчанците, че са ги завладели!

Прехвърли канала по един къс мост. По водата лениво се полюшваха малки лодки и лодкарите си подвикваха за поздрав. Като че ли нямаше никакъв ред в плана и устройството на града. Там, където очакваше да види къщи, намираше дюкяни и вместо много еднакви дюкяни да са струпани на едно място — както беше обичайно за повечето градове, — тук бяха пръснати безразборно. От другата страна на моста мина покрай високо бяло градско имение, а точно до него имаше пивница.

Мъж с пъстър копринен елек го блъсна неволно на улицата, след което му поднесе дълго, свръхвежливо извинение. Ранд побърза да го подмине, за да не би мъжът да настоява за дуел.

Тези хора изобщо не изглеждаха потиснати. Нямаше никакво подмолно негодувание. Сеанчанците управляваха много по-добре Ебу Дар, отколкото самият той в Бандар Еваан, и хората тук бяха щастливи — дори процъфтяващи! Разбира се, Алтара — като кралство — открай време не беше много силна. Ранд знаеше от учителите си, че властта на короната никога не се е разпростирала много извън границите на града. До голяма степен същото бе в сила за другите места, завладени от сеанчанците. Тарабон, Амадиция, Равнината на Алмот. Някои бяха по-стабилни от Алтара, други — по-малко, но всички с радост бяха приели сигурността.

Ранд спря и опря гръб на стената на поредното бяло здание, този път налбантски дюкян, и се помъчи да избистри ума си.

Не искаше да мисли за онова, което за малко щеше да направи в Камъка. Не искаше да мисли за онова, което беше направил: заплитането на Въздух и събарянето на Трам, заплашването му, беса.

Не биваше да мисли затова. Не беше дошъл в Ебу Дар, за да се заплесва като селянче. Беше дошъл, за да унищожи враговете си! Те му се опълчваха. Трябваше да бъдат премахнати. За доброто на всички народи.

Но ако извлечеше твърде много сила, какви щети щеше да причини? Колко хора щяха да умрат? И нямаше ли просто да запали маяк за Отстъпниците, както бе направил с пречистването на сайдин?

„Нека дойдат.“ Ранд се изправи. Можеше да ги надвие.

Време беше за удар. Време беше да изгори сеанчанците от земята. Остави тоягата и издърпа ключа от каишката на колана, но не можа да се насили да развие ленената кърпа. Погледна го за миг, след което тръгна отново, забравил тоягата. Колко странно бе усещането, че е просто един от многото. Прероденият Дракон вървеше сред тези хора, а те не го познаваха. За тях Ранд ал-Тор бе някъде далече. Последната битка бе нещо второстепенно спрямо това дали ще могат или не да закарат пилците си на пазара, или дали синът им ще се оправи от кашлицата, или дали могат да си позволят онази хубава копринена дреха, която толкова много искат.

А той щеше да ги унищожи.

„Ще е милост — прошепна Луз Терин. — Смъртта винаги е милост.“

Лудият не говореше толкова налудничаво като някога. Всъщност гласът бе започнал да звучи ужасно подобно на гласа на самия Ранд.

Той спря на извит мост, с изглед към внушителния градски дворец с бели стени, приютил имперския двор на Сеанчан. Издигаше се на четири етажа, със златни кръгове в основата на четирите купола и още злато по върховете на многото тънки кули. Щерката на Деветте луни щеше да е там. Можеше да даде на тези стени чистота, каквато не бяха имали никога, съвършенство. Това щеше да направи зданието пълно и несравнимо: в миг, преди да се стопи в нищото.

Разви ключа за достъп — просто поредният чужденец, един от многото, застанал на калния мост. След като унищожеше двореца, трябваше да действа бързо. Щеше да отпрати взривове белфир, за да унищожи корабите в залива, след това да засипе с по-невзрачен огнен дъжд самия град, за да го хвърли в паника. Хаосът щеше да забави реакцията на враговете му. След това щеше да Отпътува до гарнизоните и градските порти и да ги унищожи. Смътно помнеше за донесения на съгледвачи за продоволствени лагери на север, добре заредени с припаси и охранявани от много войска. Щеше да унищожи и тях.

Оттам трябваше да се прехвърли в Амадор, после в Танчико и нататък. Щеше да Пътува бързо, без да се задържа на едно място достатъчно дълго, за да го засекат Отстъпниците. Блеснала светлина на смърт като догаряща жар, лумнала ненадейно тук, после там. Много хора щяха да умрат, но най-много щяха да са сеанчанците. Нашествениците.