Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

Само преди часове бе присъствала на смъртта на Коридан и Гергор — другари от незапомнени времена. А ето че сега й предстоеше да наблюдава раждането им. Оставаше да бъде осъществена само още една стъпка.

Лексина извади двете Ка 20 20 Ка — в Древен Египет съществува концепцията за Ка — двойник на човека, носител на неговата личност както в света на живите, така и в отвъдния свят. Медальоните на Коридан и Гергор съдържат тяхната Ка и е тяхна помощ те продължават съществуването си в нови тела. — Б.ред. -огърлици, които бе свалила от умиращите си другари. Тя застана пред цилиндъра с Коридан и пъхна медальона във вместилището на пулта. Съвпаднаха идеално. Пултът се озари от златисто сияние, което означаваше, че в момента спомените и личността, кодирани в медальона, се записват върху чистия като бял лист ум под шлема.

След няколко минути сиянието отслабна. Кехлибарената течност започна да напуска цилиндъра. Лексина отвори вратата и свали шлема от тялото, след това подхвана новия Коридан и внимателно го положи на пода.

Коридан пое със свистящи гърди въздух и отвори очи.

— Добре дошъл отново, стари приятелю — посрещна го Лексина.

В близост до Великденския остров

6 часа и 30 минути до разрушението

„Анзио“ беше ракетен крайцер от клас „Тикондерога“ с управляеми ракети на борда. Построяването му бе струвало един милиард долара, а основното му предназначение бе да оказва огнева поддръжка и да отбива атаките срещу самолетоносача и групата, към която бъде назначен. Задача, с която — имайки предвид трагичната участ на „Вашингтон“ — ракетоносецът не се бе справил успешно.

След провала бойният дух на екипажа бе спаднал до най-ниската възможна точка, а положението допълнително се бе влошило, когато на борда започнаха да пристигат първите оцелели от катастрофата на „Вашингтон“.

„Анзио“ вече беше получил едно бойно отличие във войната срещу аирлиаиците, след като с помощта на бомба с ядрен заряд бе унищожена базата на „изтребителите фу“ северно от Великденския остров.

Когато от командването в Пърл Харбър бе пратено съобщение да се приготви ракета с атомен заряд, която да бъде изстреляна срещу острова, екипажът посрещна новината с облекчение и радост. Тези чувства бързо се смениха с униние, когато стана ясно, че близо две хиляди моряци от „Вашингтон“ са останали на острова в плен на стража и сега ще трябва да стрелят по тях.

Както бяха постъпили в случая с базата на „изтребителите фу“, оръжейните специалисти на борда на кораба отвориха една от ракетите „Круз“ от типа ВГМ-109 „Томахоук“ и започнаха да разглобяват сложната насочваща система.

Капитанът на „Анзио“ изпрати съобщение до „Спрингфилд“ да се приготвят за действие.

В отговор на командата, която бе успяла да подаде в системата, микроскопичните машини, проникнали в тялото на Кели Рейнолдс, започнаха да го напускат, като изминаваха пътя по кръвоносните й съдове до иглата, въведена в шийната й вена, откъдето излизаха навън.

Когато и последният микроробот си тръгна, частта, която все още беше Кели Рейнолдс, бе далеч по-голяма и силна от жената, спуснала се преди дни в подземието на Рано Као. Тя все още поддържаше телепатична връзка чрез златистия псевдопод със стража, но тази връзка бе значително по-слаба, защото от известно време компютърът бе прехвърлил отговорността за контрола над нея върху микророботите в тялото й.

Възвърнала донякъде свободата си, Кели се опитваше да постигне нещо повече.

Москва

6 часа до разрушението

Не за първи път Яков и Търкот бяха обсъждали възможността срутването да е по-голямо, отколкото са възможностите им да се справят с него. Търкот си даваше сметка, че отреденото им време неумолимо изтича, но отдавна бе приучил ума си да се съсредоточава върху непосредствената задача. Ръцете му бяха разкървавени от острите краища на отломъците, които повдигаше и отнасяше назад с машинални движения, но той не обръщаше внимание на болката. Бяха прокопали нещо като тунел в тунела, с дълбочина четири-пет метра. На няколко пъти камъните под краката му се бяха размествали, които го навеждаше на мисълта, че не е изключено същото да сполети и тези отгоре. Вътре в тунела беше тъмно и се налагаше да работят пипнешком.

Търкот познаваше добре възможностите на тялото си и границите, отвъд които би могъл да го тласка. Предполагаше, че ще издържи най-много още три часа, преди да се наложи да спре за почивка. По-нататък щеше да е все по-трудно, заради болките в мускулите и наранените пръсти. Но най-голямата грижа бе липсата на вода. В подобни условия двамата с Яков щяха да издържат не повече от два дни в тунела.