Едгар По - Сфинксът

В дните, когато холерата злокобно властвуваше над Ню Йорк, приех поканата на един свой сродник да прекараме две седмици в уединение край бреговете на Хъдзън в неговата cottage ornée 1 1 Вила (фр.). Б. пр. . Там бяхме заобиколени с всичко, което обикновено е предназначено да доставя разнообразие през лятото: можехме да скитаме на воля из горите, да рисуваме, да караме лодка, да ловим риба, да се къпем, имаше музика и книги — бихме си прекарвали времето наистина приятно, ако не бяха ужасяващите вести, които всяка сутрин ни сподиряха от многолюдния град. Ден не минаваше, без да научим за смъртта на някой познат. И тъй, нещастието взе такива размери, че свикнахме да очакваме всяко утро загубата на някой приятел. Самият полъх от юг ни се струваше пропит със смърт. И тази парализираща мисъл, уверявам ви, напълно обсеби душата ми. За нищо друго не можех вече да говоря и да мисля. По характер моят домакин беше по-спокоен и макар с извънредно подтиснат дух, стараеше се да поддържа моя. Недействителното нито веднаж не уязви неговия дълбок, философски ум. Той достатъчно ясно съзнаваше същината на ужаса, ала не се боеше от сянката му.

Неговите усилия да ме изтръгне от състоянието на безмерно униние до голяма степен се осуетяваха от едни книги, които бях намерил в библиотеката му. По съдържание те бяха от такова естество, че ускориха кълнежа на онези семена на наследствено суеверие, които лежаха латентни в гърдите ми. Четях тези книги без негово знание и това ставаше причина той често да изпада в затруднение и да не може да си обясни по какъв път проникват несломимите представи във въображението ми.

Любимата ми тема бе широко разпространеното вярване в поличбите — вярване, което по онова време бях склонен едва ли не сериозно да защищавам. По този въпрос водехме безкрайни и оживени спорове; той поддържаше, че упованието в подобни работи не почива на реална основа, аз твърдях, че едно толкова всеобщо чувство, породено съвършено спонтанно — така да се каже, без видими следи от внушение, — съдържа в себе си неопровержимите елементи на истината и следователно заслужава много повече уважение.

Работата е в това, че много скоро след пристигането ми във вилата с мен се случи произшествие, напълно необяснимо и дотолкова обагрено със злокобни краски, че бихте могли безрезервно да ми простите, загдето го взех за поличба. То ме ужаси и в същото време до такава степен ме обърка и смути, че трябваше да минат няколко дни, докато събера достатъчно смелост, за да споделя случая с приятеля си.

Една привечер, в края на изключително зноен ден, седях с книга в ръка до отворения прозорец, от който, пряко ширналите се речни брегове, се откриваше изглед към далечен хълм, чиято повърхност, по-точно, страната, обърната към мен, в по-голямата си част бе оголена от свлачища, както обикновено ги наричат, и беше останала без дървета. Мислите ми отдавна се рееха от книгата на скута ми към унинието и мъртвилото в съседния град. Когато вдигнах очи от страницата, погледът ми падна върху голия лик на хълма и върху някакво същество — върху някакво живо чудовище с отвратителен лик, което със светкавична бързина се свлече от върха в полите на чукарите и на края изчезна в гъстата гора, опасала подножието. Когато първом зърнах това създание, усъмних се в собствения си здрав разсъдък — или най-малкото в бистротата на собствения си взор — и трябваше да изтекат няколко минути, докато най-сетне успея сам себе си да убедя, че не съм нито обезумял, нито пък че сънувам. И все пак страхувам се, че когато описвам чудовището (което ясно видях и най-спокойно разглеждах през цялото време, докато то се движеше), читателите ми ще изпитат много по-големи затруднения, додето се убедят във всичко това, отколкото дори самият аз.

Като сравнявах размерите на съществото с диаметъра на огромните дървеса, край които то прелетя — на няколкото гиганта, убягнали от яростта на свлачищата, — стигнах до заключението, че трябва да е много по-грамадно от най-грамадния линеен кораб, който изобщо съществува. Казвам линеен кораб, защото формата на чудовището ми внуши тази мисъл — корпусът на един наш седемдесет и четиритонен кораб би могъл напълно приемливо да изрази представата за неговите очертания. Устата на животното бе разположена в долния край на един хобот, дълъг шестдесет-седемдесет фута и дебел колкото туловището на слон. Основата на хобота бе неимоверно много и гъсто обрасла с черна рунтава козина — повече отколкото би могло да се извади от двадесетина бизонски кожи — и от тази козина се подаваха и проточваха надолу и встрани лъскави бивни, твърде наподобяващи онези на дивия нерез, само че безкрайно по-големи. Успоредно с хобота, от двете му страни, право напред стърчаха два исполински рога, дълги четиридесет-петдесет фута, сякаш от чист кристал, с формата на съвършена призма — те пищно отразяваха лъчите на залязващото слънце. Туловището имаше формата на клин, чийто връх бе завит надолу към земята. От него се разперваха два чифта криле (всяко крило дълго приблизително стотина ярда