Т. Лърнър - Сфинксът

Този роман е художествена измислица и целта му е да забавлява, вдъхновява и възбужда любопитството на читателите. Всяка прилика с действителни личности или институции е напълно случайна.

Много от историческите личности и събитията, свързани с тях, отговарят на действителността. Например Нектанебо II наистина изчезва мистериозно в края на царуването си. Образът на Банафрит обаче е литературна измислица. Механизмът от Антикитера — най-старият механичен артефакт, датиращ отпреди две хилядолетия — в действителност съществува, поради това хипотезата, че може да бъде открит и по-ранен прототип, е напълно логична.

Накрая авторката би искала съвсем ясно да заяви, че строго осъжда всеки опит за незаконно изнасяне на антични предмети от Египет, както и неправомерното им използване.

Гледам пустинята и си спомням годината, която прекарах в Египет — тази година предопредели целия ми живот. Никога не преставам да се удивлявам на песъчинките, наподобяващи стъклени мъниста, малки сферички, получили се от триенето и блъскането помежду си, докато са се носили в невидимите облаци по хоризонта.

А сега си спомням, че ако в онази година можех да погледна с очите на Господ, ако можех да огледам от високо всички пустини по света, щях да разбера, че когато пясъчните бури утихнат, те оставят след себе си форми, които представляват шифър към тайнствено предсказание.

Нефтеното находище „Абу Рудиз“,

Западен Синай, Египет, 1977 година

Далече на хоризонта се появи пясъчен вихър и започна да се движи на зигзаг, като че ли бе обладан от свръхестествен разум. Бедуините вярват, че тези пясъчни бури са предизвикани от неспокойните духове на непогребаните мъртви, чиито кости лежат разпръснати из суровата пустиня. Дали това не беше лошо знамение? Огледах се наоколо, обезпокоен да не би работниците да го приемат така. Тези едри, смели мъже, облечени в покрити с нефт и мръсотия гащеризони, стояха по местата си с инструменти в ръка, вперили изпълнен със страхопочитание поглед в природното явление.

Боботенето на генераторите се носеше над пясъците като ръмженето на огромно животно, преминаваше над находището „Абу Рудиз“, чиито нефтени помпи и сондажни кули стърчаха като стражи на фона на светлото небе. Това нефтено находище е било окупирано от Израел през 1967 година и само преди две години — през ноември 1975 година — е било върнато на Египет, затова територията му все още се охраняваше от танкове. И сега виждах един, който бавно се движеше в далечината. Районът наистина беше взривоопасен, като се има предвид, че границата с Израел се намираше съвсем близо. Въпреки неотдавнашните опити на президента на Египет да нормализира отношенията между двете страни, атмосферата тук си оставаше напрегната и нажежена до краен предел. Човек имаше чувството, че всяко по-рязко движение, като джип, излязъл от обичайните коловози, или виковете на група работници, можеше да предизвика ожесточени престрелки.

Останалата част от екипа, с който работехме, се суетеше в контролната кула и чакаше да им дам знак да започнат сондирането. Наблизо беше паркиран един джип, вратите му бяха отворени, а шофьорът вътре настройваше радиото. Пистолетът, скрит под якето му, се очертаваше при всяко негово движение. Кънтри музиката, която звучеше до този момент, бе заменена от меланхоличния глас на Мохамед Абдел Уахаб и тъжната арабска балада се понесе заедно с жегата над ослепителнобелите равнини.

— Господин Уорнок! — извика шофьорът и посочи с пръст фалшивия ролекс, който се показваше изпод ръкава на джелабата му 1 1 Джелаба — типична арабска дълга връхна дреха. — Б.пр. .

Кимнах и се обърнах с лице към новопостроената сондажна кула. Тя се издигаше над каменистата земя, хората, събрани около контролния панел, бяха вперили напрегнати погледи в мен и очакваха да насоча палеца си към земята. Това беше знакът, че сондирането може да започне. Моят помощник Мустафа Сахеер улови погледа ми, усмихна се и кимна.

В момента, в който вдигнах ръка, за да дам знак „започвайте“, се чу страхотна експлозия. Хвърлих се на земята, а около мен прокънтяха изстрели.

През съзнанието ми премина образът на съпругата ми Изабела. Представих си я как излиза от душа с мокра и дълга до кръста коса, видях я как се усмихва едновременно изкусително и сърдито. Бяха минали точно осем седмици, откакто за последен път бяхме заедно.