Т. Лърнър - Сфинксът

След това останах да лежа до нея, прегърнах я и тя отново се унесе в сън. Вперил поглед пред себе си, слушах шума на дъжда, който биеше по прозорците. Последните ми мисли бяха изпълнени с благодарност — за брака ми, за живота ми, за това, че бях оцелял. Беше едно от онези просветления, които човек получава посред нощ — усещането, че това е щастието.

Когато се събудих след два часа, видях Изабела да стои изправена до балконската врата. Беше съвсем гола, косите й се вееха от вятъра, а копринените пердета се въртяха около нея като обезумели дервиши.

— Изабела, какво правиш, ужасно студено е!

Тя не ми обърна внимание, а продължи да се взира в буреносните облаци, които се носеха над дърветата. Станах от леглото, грабнах халата й, обвих го около нея и затворих балконската врата.

— Хайде, ела да поспим още малко.

— Не мога да спя, Оливър. Знаеш ли от колко години се мъча да открия астрариума? Десет? Петнайсет? И днес това ще се случи, сигурна съм!

Отново погледнах към прозореца, небето беше притъмняло, също както и вчера.

— Времето не е никак подходящо за гмуркане.

— Така или иначе ще го направя.

— Не можеш ли да изчакаш няколко дни, докато бурята отмине?

— Не, Оливър, не ме разбираш…

Тя млъкна и се загледа през прозореца.

Реших да подходя по по-различен начин.

— Предполагам, че някой ще ти помага, може би френските или италианските археолози?

Като изключим английската археоложка Амилия Линхърст и един млад френски учен, който току-що бе отворил офис близо до стадиона, никой в Александрия не се интересуваше особено от подводна археология, въпреки слуховете, че потъналият дворец на Клеопатра се намира в залива. До скоро вниманието на местните власти бе изцяло погълнато от справянето с бедността и нуждите на гражданите на Александрия.

— Ще бъдем само двамата с Фахир — каза Изабела с крива усмивка.

Фахир Алсайла беше млад човек, с когото Изабела работеше през последните няколко месеца. Беше отличен гмуркач, изпълнен с ентусиазъм, и мисля, че на него можеше да се разчита. Въпреки това младият арабин не беше археолог.

— За бога, Изабела!

Щях да се чувствам много по-добре, ако тя бе част от екип, който имаше официално разрешение да прави проучвания. Беше изключително опасно да се работи незаконно в Египет. Правителството се страхуваше както от военен шпионаж от страна на враговете, така и от по-нататъшно разграбване на древните съкровища, които лежаха под водата. За да бъде всичко законно, археологът трябваше да бъде придружаван от представител на египетските власти, както и да бъде част от признат международен археологически екип. Изабела никога не се бе придържала стриктно към тези две изисквания. В професионално отношение тя беше бунтовник и затова хората около нея не я обичаха особено. Но въпреки това най-често се оказваше, че съвсем правилно е подбрала местата за проучванията си. Тази й дарба невинаги беше в нейна полза, защото мистериозната точност, с която посочваше местоположението на подводните обекти, пораждаше съмнения и страх в колегите й.

Изглежда и двамата имахме ясновидски дарби, но това беше въпрос, който отказвах да обсъждам. Имах чувството, че ако призная, че притежавам необичайно развита интуиция, не само ще подценя солидното научно образование, което бях получил, но и твърдото си неверие в Бога, възприето като реакция на строгите католически норми, с които бях израснал.

— Да поговорим за това по-късно — опитах се да привлека Изабела обратно в леглото, но не успях.

— Оливър, трябва непременно да направя това гмуркане днес! Всичко вече е планирано. Открихме един потънал кораб, който със сигурност е принадлежал на Клеопатра. Датираме го от времето на битката при Акциум. Най-вероятно астрариумът е бил на борда на този кораб. Гръцкият историк Диодор Сицилийски споменава, че подобен предмет е бил подарен на Клеопатра по времето на нейната коронация.

— Защо бързаш толкова? Чакала си години, можеш да изчакаш още няколко дни.

— Но аз нямам още няколко дни.

Звучеше напълно отчаяно, а аз изобщо не можех да разбера защо толкова се тревожи. Единственото, което знаех, бе, че веднъж решила, Изабела трудно можеше да бъде накарана да промени решението си. Погледнах я, чудех се каква ли нова тактика да избера.

— Миличка, помисли малко, целият залив е военна зона — казах аз и я прегърнах с ръка през кръста.

— Взела съм необходимите мерки. На лодката ще има представител на властите.