Т. Лърнър - Сфинксът

— Знам една компания, която се занимава с гасенето на такива пожари. Шефът й е тексасец, казва се Бил Андерсън — започнах аз. — Взема доста пари, но само той може да свърши тази работа. Може да пристигне тук до четирийсет и осем часа.

С Бил Андерсън се бяхме запознали в Ангола. След неуспешните преговори между един бунтовнически водач и самопровъзгласил се петролен магнат, от компанията, за която работех, бяха наели един малък самолет, който да ме изведе възможно най-бързо от страната. По това време Бил се намираше в съседна Нигерия и гасеше пожара в държавен нефтен кладенец, подпален от същия бунтовнически водач. И двамата споделяхме едни и същи чувства към региона, в който се намирахме. С Бил успяхме да убедим шефа на местното летище да ни скрие в мазето, докато изчакаме пристигането на следващата чесна. Не разполагахме с нищо друго, освен с една кофа, каса уиски и тесте карти. В края на втората нощ вече бяхме на непримирими позиции по всички възможни философски, религиозни и политически въпроси, но на сутринта бяхме станали приятели за цял живот.

— Четирийсет и осем часа! Нямаме четирийсет и осем часа! — Мохамед отчаяно удари с юмрук по бюрото.

— Има трийсет кладенеца, които още не са засегнати. Плюс една съвсем нова сонда, която чака да започне работа. Имаш четирийсет и осем часа. — При тези думи надрасках на едно листче телефонния номер на Андерсън. — Заминавам за Александрия, докато всичко тук се уреди. Не мога да отворя нов нефтен резервоар, докато на повърхността бушуват пламъци — твърде рисковано е.

— Това няма да се хареса на компанията.

— Това, приятелю, е твой проблем.

Мохамед въздъхна дълбоко:

— Обещавам ти, Оливър, че след една седмица пожарът ще бъде загасен, всички кладенци ще работят нормално и ти отново ще почнеш да сондираш, иншаллах .

— Наистина, само ако е рекъл господ — съгласих се с него и пъхнах листчето с телефонния номер в джоба му. — Знаеш къде можеш да ме намериш.

Докато стигна до Александрия, беше станало пет сутринта и времето бързо се разваляше. В служебната вила, в която живеехме, нямаше телефон — това не бе нещо необичайно. По онова време телефоните в Египет все още бяха рядкост и повечето хора трябваше да отидат до пощата, ако искаха да се обадят. Ето защо не успях да предупредя Изабела, че се връщам, и очаквах срещата ни с известна тревога. Въпреки опасните гмуркания, които извършваше по време на проучванията, тя негодуваше срещу рисковете, на които аз се излагах по време на работата си. Но засега не знаеше нищо за експлозията, а и аз нямах никакво намерение да й разказвам. Единственото, за което копнеех с цялото си сърце, бе да я взема в обятията си и да се помирим.

Прекарах багажа си по калдъръмената пътека в задния двор на колониалната вила, стараейки се да не вдигам шум. Смяната на нощния пазач тъкмо привършваше и той ме пусна да вляза през задната порта, изработена от ковано желязо. Вътрешната градина бе същинско убежище от бурята, която сега блъскаше палмите. Когато дочу стъпките ми, Тинин, нашата немска овчарка, започна да лае. Повиках го по име, той клекна на земята и заръмжа радостно, прибрал уши до главата си.

Извадих ключа и се загледах продължително в прозореца на нашия иконом. Ибрахим беше внимателен, мълчалив човек, освен това имаше много дълбок сън. Затворих тежката орехова врата зад гърба си и влязох на пръсти в голямото антре. Канарчетата, затворени в старомодната си телена клетка, пищяха неистово, докато вятърът блъскаше щорите на големия френски прозорец. Затворих бързо прозорците и се върнах, за да успокоя разтревожените птици.

Къщата е била построена през двайсетте години на миналия век и представляваше странна смесица от кубизъм с ислямски архитектурни мотиви. Някога в тази вила бе живял представителят на първата британска компания „Бел Ойл“, както се е наричала тя, преди Насър да я национализира. Някога това е бил един от най-желаните постове, на които човек е можел да бъде назначен в колониален Египет. Там амбициозните английски служители са имали възможността да общуват с европейските фамилии, които са управлявали както памуковата, така и нефтената индустрия. И с фамилии като тази на Изабела — италианци, преселили се тук в средата на деветнайсети век и изградили мощна династия през последното столетие. Сега портретът на Насър висеше там, където някога се е намирал портретът на първия собственик на вилата — каква по-добра метафора за падението на управляващата класа. Една вечер Ибрахим, усмихвайки се плахо, ми показа сваления и скрит портрет. От него ме гледаше мъж с тежка челюст и кацнал на главата фес — възрастният патриарх приличаше на истински колониален паша, на принц, свален от трона и изпратен в изгнание от революцията.