Т. Лърнър - Сфинксът

— Така ли? Да не си подкупила някой мошеник?

Тя избута ръката ми.

— Каквото и да става, днес ще се гмуркам.

Усетих, че зад гнева й се крие някаква тревога. Може би се безпокоеше за нас, за брака ни, за кариерите ни. Ако не я познавах добре, щях да предположа, че се страхува.

— Значи наистина вярваш, че астрариумът е на кораба? — Тонът ми подсказваше желанието ми за помирение. — И защо й е било на Клеопатра да го взема на кораба по време на жестока битка?

— Била е отчаяна. Политическите сили по онова време са се прегрупирали. Двамата с Марк Антоний са се озовали в опасна ситуация, защото Октавиан се е опитвал да установи надмощие. Знаела е, че Марк Антоний дълбоко се заблуждава по отношение на военното си превъзходство. Освен това напълно е осъзнавала, че ако Октавиан победи, ще убие както любовника й, така и децата й. Целият живот на тази жена е зависел от победата. Според Диодор астрариумът е бил мощно оръжие, което е можело да предскаже кога да отплават и кога да атакуват. Сигурно го е взела със себе си, за да помогне на Марк Антоний.

Направих всичко възможно да сдържа емоциите си. Вярвам, че в основата на всичко е причинно-следствената връзка — от въглерода се получават диаманти, от варовика — мрамор, от органичната материя, поставена под налягане — нефт. Такъв беше моят свят — можеш да го докоснеш, можеш да го проучиш. Светът на Изабела беше далеч по-духовен, събитията бяха свързани помежду си с кармична логика, личността оказваше непосредствено въздействие върху политиката, микрокосмосът — върху макрокосмоса. Тези схващания според мен бяха в резултат на недостатъчна информация, антропоцентрични възгледи, които пораждаха самодоволство, вярата на човек в предопределеността на съдбата.

— Ако Клеопатра е притежавала астрариума, който е можел да промени изхода на битката, защо тогава е избягала и е оставила Марк Антоний в ръцете на Октавиан? — попитах аз.

— Не знам. Но ако аз бях на нейно място, щях до последния миг да се боря да променя съдбата си. Астрариумът е можел да я спаси, знам го със сигурност.

Тонът, с който говореше за тези неща, ме тревожеше. Отново изпитах непреодолимо желание да се опитам да я предпазя, но отлично знаех, че ако се опитам да попреча на проучванията й, това би означавало край на брака ни и със сигурност край на уважението й към мен. Тя бе изключително независима жена, която се бе борила срещу семейството и средата около себе си за правото да се отдаде на професията си. Нямах друг избор, освен да приема решението й. Въпреки това имаше нещо, свързано с това гмуркане, което особено ме тревожеше, макар да не знаех точно какво. Като че ли целият й житейски път логично водеше към предстоящото събитие.

Чу се страхотен трясък от гръмотевица. Силният порив на вятъра отвори френския прозорец и събори бамбуковия стол.

— Ето че циклонът се е развихрил — отбелязах аз, докато затварях прозореца. — В никакъв случай няма да се гмуркаш днес.

— Ще стане прекалено опасно, ако не се гмуркам днес! — изкрещя тя.

Изабела беше на ръба на истерията и знаех, че няма никакъв смисъл да се опитвам да споря с нея.

— Можеш да го направиш утре рано сутринта — опитах се да я успокоя, като я прегърнах. — И аз ще дойда с теб. Но този ден е само за нас двамата. Ще правим каквото си поискаме. Днес не е ли рожденият ден на дядо ти? До утре бурята ще е отминала и видимостта ще е много по-добра.

— Нищо не разбираш — измърмори тя, притиснала глава до гърдите ми, но ме остави да я заведа обратно в леглото.

Тогава си помислих, че цялото време на света е пред нас.

Соленият морски дъх вече се усещаше, беше по-силен от мириса на изгорели газове и аромата на тамян от бурканчетата, поставени пред сергиите, но бе примесен със слабата миризма на канал, която лъхаше отвсякъде. Изабела свали прозореца на таксито. Пътувахме по Корниш, пътят, който се виеше по блестящата дъга на Източното пристанище. Спряхме на светофара и хвърлих поглед към кафенетата, разположени на тротоара. Мъжете седяха на групи около малките масички, някои от тях бяха облечени в традиционното облекло на фелахите 3 3 Фелахи — наименование на селското население в страните от Близкия изток. — Б.пр. — светлокафяви джелаби и сини тюрбани на главите, други носеха западни дрехи. Пред тях имаше поставени огромни наргилета, чиито цветни маркучи се виеха от устите на пушачите като змии. В едно от кафенетата се бе събрала малка група мъже и младежи и спореха за нещо, а черно-белият телевизор гърмеше с пълна сила. Предаваха някакъв футболен мач. В момента тъкмо биеха дузпа и мъжете избухнаха в радостни възгласи. Всичко това ми напомни за Англия и за дългите следобеди, в които с баща ми и брат ми гледахме мачове по телевизията.