Т. Лърнър - Сфинксът

Обърнах поглед към Средиземно море. Безбрежната шир ярко контрастираше със задъхания град, сгушил се на брега на морето. Тази гледка ме караше да се чувствам свободен и винаги ми действаше успокояващо. Караше ме да се чувствам далече от хората, от грешките, които допускаме, от суетата на живота. В Александрия, както и в останалите части на Египет, противоположностите са доведени до крайност. Пустинята достига до морето, също както плодородните поля по делтата на Нил завършваха в пясъците. За Александрия се казва, че има предна врата, задна врата и почти нищо друго.

На северозапад от залива, под бушуващите вълни, се намираше мястото, където Изабела провеждаше своите проучвания. Точно там някога се бе състояла битката между Марк Антоний и Октавиан. Не беше трудно човек да си представи древните дървени военни кораби, скърцащите им гребла, когато се спускат един срещу друг, робите в галерата, които запалват топките и ги катапултират високо над вълните, и тараните, готови да влязат в действие. Изабела беше израснала с митовете за потопения древен град на Клеопатра — Хераклион. Приятели на семейството разказвали истории как са плували сред статуи и останки от дворци. Тези истории се запечатали дълбоко в съзнанието й и неудържимо я привличали със своята тайнственост. Не можех да не се гордея с нейния откривателски дух, независимо как това се отразяваше на взаимоотношенията ни. Протегнах се и взех ръката й в своята, а таксито продължи пътя си към вилата на баба й.

В богатия квартал „Булкели“ все още можеха да се видят стари богаташки къщи. Зад портите от ковано желязо се простираха градини, в които цъфтяха храсти бугенвилия, лотосово дърво, кактуси и палми. Фамилията Брамбила, от която Изабела произхождаше, някога е била една от най-значимите в огромната и влиятелна италианска общност, живееща в Александрия. Бащата на Изабела, Паоло, беше починал скоро след Суецката криза през 1956 година. Тогава в отговор на военното нападение на Франция, Англия и Израел срещу Египет, предизвикано от решението на президента Насър да национализира Суецкия канал след оттеглянето на английското и американското предложение за финансиране на изграждането на Асуанския язовир, Насър поел контрол върху всички чужди компании и изгонил от страната голяма част от представителите на старата колониална класа.

Паоло, който бил президент на Италианския гребен клуб, на местния Ротари клуб и притежател на голяма фабрика за обработка на памук, за една нощ бил превърнат от собственик в управител, а самата фабрика била предадена в ръцете на фелахите, които от векове обработваха памучните плантации. Той не могъл да понесе това унижение и няколко седмици по-късно починал от инфаркт. Младата му съпруга Сесилия се омъжила отново още същата година, заминала за Италия и оставила осемгодишната си дъщеря при роднините на починалия си съпруг.

В последвалите години Изабела почти не бе разговаряла с майка си. Дядо й Джовани, сломен от смъртта на сина си и упадъка на фамилията, се бе затворил в себе си и се бе посветил на двете си любими занимания — лова и египтологията, до смъртта си преди десет години. Сега неговата вдовица Франческа Брамбила бе принудена да дава под наем горния етаж на вилата си и от години продаваше бижутата си в заложните къщи. Въпреки това бе задържала при себе си своя верен иконом, суданеца Адел, когото бе получила като част от зестрата си. Макар че официално Адел живееше като наемател във вилата, а не като прислужник на Франческа, той продължаваше да носи старата си униформа от времето преди революцията — традиционно египетско мъжко облекло и червен тюрбан на главата. Това беше последното действие на драмата, която и двамата бяха твърдо решени да изиграят докрай — отживели роли от една отминала епоха.

Вилата на семейство Брамбила, макар и занемарена, все още бе твърде впечатляваща. Отново усетих познатото чувство на страхопочитание, когато таксито спря пред мраморните колони на входа. Изабела имаше богато потекло, макар че семейството бе загубило по-голямата част от парите си. Аз самият произлизах от нищото. Бях израснал с баща миньор и майка ирландска католичка, която бе дълбоко религиозна, въпреки че бе въстанала срещу семейството си и се бе омъжила за протестант. Винаги съм си мислел, че никога не прости на баща ми докрай за това, че я бе отделил от семейството й. Тя бе учителка по пиано и имаше по-големи амбиции за децата си, отколкото прагматично настроения ни баща, според когото синовете му трябваше просто да го последват в мината. Въпреки противоречието между тях бракът на родителите ми беше изпълнен с любов и когато майка ми почина преди няколко години, баща ми остана самотен и изгубен на този свят.