Робърт Дохърти - Зона 51 - Носферату

Западна Африка, Брегът на скелетите

Една-единствена мъждукаща крушка, увиснала над голямата дървена маса, осветяваше стаята. Масата беше овална, дълга три метра и широка метър и петдесет, с олющен и захабен от дълга употреба плот. Четири солидни кресла, тапицирани с черна кожа и снабдени с възглавници, бяха подредени на равни разстояния около нея. Масивна дървена врата с напречни планки, в които бяха забити железни гвоздеи, бе единственият достъп до помещението, чиито стени бяха издялани в пясъчник.

Трима души седяха в креслата, четвъртото бе празно. Пред тях нямаше документи, нито преносими компютри или каквито и да било електронни уреди, с изключение на големия плосък екран, поставен пред четвъртото кресло. Лицата на тримата бяха скрити в сенките и единственият начин да се определи кой говори, бе по акцента и посоката, от която идваше гласът.

— Господа, добре дошли в Убежището. — Гласът бе нисък, но силен и долиташе откъм разположеното срещу вратата кресло. Трудно бе да се определи акцентът, тъй като представляваше странна смесица от различни езици, използвани в продължение на много години. — Дълго, много дълго време чакахме да настъпи този ден. Аирлианците бяха победени от хората. И двете им фракции. Двамата чуждоземни водачи, Аспасия и Артад, са мъртви. Забележително постижение, което надминава и най-смелите ни очаквания. Тези, които ни създадоха и ни ненавиждаха, вече ги няма. Удари нашият час.

Мъжът се наведе напред, откривайки издължено лице, побеляла коса и черни очи, чиито зеници бяха обрамчени с едва забележими червени линии. Когато светлината попадна върху тях, се видя, че са леко издължени. Независимо от бялата коса кожата на лицето му бе гладка и опъната, но някак прозрачна и светла, сякаш никога не бе виждала слънце, нито бе изпитвала върху себе си въздействието на времето. Той носеше широко наметало от мек, сивкав плат. Мъжът продължи с вибриращ глас:

— Аз, Носферату, бях създаден през Първата епоха от съществуването на Египет, преди началото на историята на това човечество, дете на Хор Аирлиански и жена от царска кръв. Живях десет хиляди години в очакване да настъпи времето, когато тези, които ни създадоха, ще бъдат унищожени и ние повече няма да се страхуваме от тях. — Той огледа бавно присъстващите. — За първи път ние тримата се събираме на едно място и по едно и също време. Искам да ви благодаря, задето откликнахте на призива ми. След премахването на аирлианците ние сме най-древната и най-могъщата раса на планетата.

Носферату млъкна и думите му потънаха в пясъчните стени, оставяйки след себе си плътна тишина. Той даде знак на мъжа вдясно от екрана.

— Аз съм Тиан Дао Лин — произнесе посоченият с напевен глас. Наклони се напред, разкривайки лице с типични азиатски черти и плешиво, обсипано с лунички теме. Носеше черно наметало, а върху ръкавите му бяха бродирани червени дракони. — Бях създаден близо до голямата подземна гробница Циан Лин от Артад и принесена в жертва девойка, далеч преди да дойде на власт династията на Ши Хуанчжоу, първия истински император на Поднебесното царство. — Той се обърна към Носферату. — Срещали сме се преди много години, при изключително интересни обстоятелства, които, ако желаете, мога да ви разкрия — за миг погледна към третата, потънала в сенките фигура в стаята, — но някой друг път, когато не сме се събрали по работа. — Тиан Дао Лин се облегна назад.

Третият присъстващ изчака няколко секунди, преди да заговори. Надигна се — беше едър мъж, висок почти два метра, с изпъната стойка на войник. Кожата му беше бледа, а лицето му — съвършено гладко, лишено от бръчки, ако се изключеше белегът, който разсичаше лявата му страна от окото до ъгъла на устата. Гърбавият му нос му придаваше вид на граблива птица. Очите му бяха скосени, макар и не колкото на Тиан Дао Лин, а дългата му червена коса се спускаше до раменете. Беше облечен с черна риза и панталон, платът на дрехите му бе изработен от материал, който поглъщаше напълно и малкото светлина в помещението.

— Аз също бях създаден от Артад и земно момиче, но много след теб, Тиан Дао Лин. Името, което сам си избрах, е Адрик. Но през годините — също като вас — съм бил наричан с най-различни имена. Дойдох тук, за да узная какво ни предлага най-възрастният сред нас — Носферату.

Адрик се отпусна в креслото.

Носферату положи пръсти на ръба на масата, сякаш за да запази равновесие.