Робърт Дохърти: Зона 51: Екскалибур

Слънчевата система

2528 г.пр.Хр.

За да намали скоростта си в междузвездното пространство, космическият кораб използва гравитационното поле на звездата. Корабът бе малък, по-скоро разузнавателен катер, и още докато забавяше, сензорите му се настроиха към сигнала, който го бе привлякъл в тази система по време на близо вековния му патрулен обход. Носът на кораба се извъртя към третата планета, а вътре вече анализираха първата получена информация. Сигналът беше странен — пасивен по характер, еднообразно отражение на светлинни лъчи от системната звезда върху нещо на повърхността на планетата — но нямаше никакво съмнение, че необичайният ефект е дело на разум.

Тъкмо такава бе задачата на кораба — да търси и анализира информация от подобен характер и после да изпраща доклади за евентуално наличие на живот сред звездите. А от съществата, които съставляваха неговия екипаж, се изискваше да откриват, инфилтрират, консумират и в края на краищата да унищожат всякакви интелигентни форми на живот, които се отличаваха от тях самите.

След като не засече никакви активни сканиращи системи в слънчевата система, нито признаци за наличие на напреднали оръжейни инсталации, корабът избълва еднократен енергиен импулс, с което прати пакет от сканиращи сигнали към третата планета, за да определи източника на неразбираемия сигнал.

Екипажът не знаеше, че импулсът бе засечен от пасивни сензори веднага след като проникна през планетната атмосфера и достигна повърхността. Един невероятно сложен компютър, работещ на нискоенергиен, авариен режим, улови сигнала, анализира го и подготви цяла серия от възможни противодействия за части от секундата. Възможностите бяха ограничени заради нискоенергийния режим и затова компютърът не се забави особено при избора на действие.

Платото Гиза, 2528 г.пр.Хр.

Сфинксът сияеше, озарен от лъчите на утринното слънце, които вече прехвърляха лявото му рамо и озаряваха стените на новопостроената и най-голяма пирамида в Гиза. На самия връх на тази висока петстотин стъпки пирамида лъщеше кървавочервен камък с височина двайсет стъпки — корона, положена от пришълците върху най-великата постройка, вдигната от човешки ръце. Масивната структура се извисяваше самотна над каменното плато, надвишавайки с ръста си всичко наоколо — хълмовете, Сфинкса и стръмните склонове на реката.

Боядисаното лице на Сфинкса бе увиснало на шейсет стъпки над земята. Дължината му, от предните до задните лапи, бе над двеста стъпки. Сфинксът бе разположен в една вдлъбнатина на платото, заобиколен от каменни стени. На изток, в посоката, в която бе Нил, се намираше Храмът на Хуфу и Сфинксовият храм, където се извършваше преклонението пред фараона и каменното същество. Покрит мост водеше от задната страна на Сфинкса до Храма в подножието на пирамидата. И докато пирамидата бе още нова, времето бе оставило своите отпечатъци върху повърхността на Сфинкса, който съществуваше от самото зараждане на Египет — отпреди седем хиляди години, когато тази страна била управлявана от Боговете.

Между лапите на Сфинкса лежеше фараон Хуфу, под чието ръководство египтяните в продължение на двайсет години бяха премествали гигантски каменни плочи, за да вдигнат Великата пирамида. Фараонът бе склонил чело пред статуята, поставена точно под гърдите на каменното създание. Тази статуя бе висока три метра, с лъскава бяла облицовка и човекоподобна форма, но тялото бе несъразмерно — торсът бе прекалено къс, а крайниците — твърде дълги. Ушите бяха издължени надолу и достигаха почти до раменете, а на местата на очите бяха поставени два сияещи червени камъка. Каменната покривка върху темето беше с яркочервен цвят, а най-странното за един случаен наблюдател бяха шестте пръста на всяка от ръцете. Статуята рязко контрастираше с мургавата кожа, черната коса и съвсем човешките пропорции на Хуфу.

Сфинксът лежеше в гигантското си каменно ложе от хилядолетия, отпреди времето на фараоните. На пръсти се брояха онези, на които бе известно защо е бил построен и какво точно обозначава. За всички останали, освен за тези малцина богоизбрани, пространството между лапите на статуята бе строго забранена територия.

Хуфу, който бе наследил баща си още в юношеска възраст, сега бе мъж в средата на своето жизнено поприще. Той бе управлявал близо три десетилетия, през които Египет се намираше в мир със съседите си, а в пределите на страната цареше благоденствие. Мирът и богатството бяха позволили на Хуфу да завърши строителния план за Гиза, който бе предаден от Боговете на Сенките и от тях на фараоните от последните три поколения.