Робърт Дохърти - Зона 51 - Екскалибур

— Сър!

Кензи спря и се обърна към свързочния офицер. Той пусна копчето на микрофона.

— Какво има?

— Получихме съобщение от Пленения флот.

— От кой кораб?

— От „Аризона“, сър.

— От „Аризона“? Дайте го на линия.

В стаята отекна женски глас.

— Адмирал Кензи. Говори капитан Локхарт. Ние сме свободни, сър. Свободни от вируса. Флотът е под наш контрол.

Кензи се отпусна във фотьойла. След това отново включи микрофона.

— Капитан Локхарт. Променете незабавно посоката. Курс към Великденския остров. Ще ви чакаме край брега. Флагманска скорост.

Мексиканският залив

По заповед на Гарлин кивотът продължаваше да прониква все по-дълбоко в скритите и потиснати спомени на Лиза Дънкан. Беше въпрос на време да се стигне до търсената от него информация.

Просната на масата, Дънкан трепереше и стенеше, докато ровичкаха в ума й. Подсъзнанието и въведената в нея програма полагаха отчаяни усилия да удържат по местата им поставените бариери, но имаше една малка част от съзнанието й, която също искаше да узнае истината.

Еверест

Майк Търкот седеше, опрял гръб в скалата и заобиколен от замръзнали трупове. Ножницата на меча все още стърчеше от ледения под на кухината. Екскалибур бе в ръцете му. Той погледна острието, върху което трепкаха лъчите на залязващото слънце.

Чувстваше безкрайна умора. Толкова усилия му костваше да диша, че въобще не помисляше да се изправи. Знаеше, че кислородните му запаси са на свършване. Ефектът на амфетаминовите таблетки също се изчерпваше. Само едно нещо искаше да узнае преди студът и разреденият въздух да го отнесат в другия свят.

Той бръкна в якето и извади сателитния телефон. Копчетата изглеждаха невероятно малки за дебелите пръсти на ръкавицата, но той знаеше, че ако я свали, ръката му ще замръзне веднага. Най-сетне успя да извика на екрана списъка с телефоните и набра този, който му трябваше. Опря слушалката на ухото си и дръпна кислородната маска, за да може да говори.

Отговориха му почти веднага.

— Майор Куин.

— Успяхме ли? — попита Търкот.

— Майк! Добре ли си?

— Успяхме ли?

— Да. Успяхме, Майк. Яков изключи стражите. Главният страж е под негов контрол. Свалени са всички силови полета. Нановирусите престанаха да функционират. Сянката на Аспасия е безсилен.

Гласът на Куин звучеше от много далеч. Търкот се намръщи — опитваше се да разбере какво му казва.

— Значи победихме?

— Победихме, Майк.

— Добре — прошепна Търкот. — Това е добре.

— Майк? Къде си? Добре ли си? Връщаш ли се вече?

— А Дънкан? — прошепна Търкот.

— Нито следа, но продължавам да я търся.

— Но ние спечелихме? — попита още веднъж Търкот. Не можеше да повярва, че всичко е свършило.

— Да, Майк.

— Най-накрая. — Телефонът падна от ръката на Търкот и се изтърколи до Екскалибур.

Гласът на Куин звучеше от много далече.

— Майк? Добре ли си, Майк? Прибираш ли се вече?

— Едва ли — прошепна Търкот, после затвори очи и се облегна на замръзналото тяло на Мерлин. — Но поне победихме.

© 2002 Робърт Дохърти

© 2002 Юлиян Стойнов, превод от английски

Robert Doherty

Area 51: Excalibur, 2002

Сканиране и разпознаване: rebu, 2007

Редакция: Mandor, 2008 (#)

Публикация:

Издание: ИК „Бард“, 2002

ISBN: 954-585-380-8

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5448]

Последна редакция: 2008-03-09 11:14:12

Така е и в книжния вариант — първо „трима“, после — „шестима“. Бел.Mandor.