Робърт Дохърти - Зона 51 - Екскалибур

— Приближават четирийсет „призрака“ — докладва един от щабните офицери.

Адмирал Кензи току-що бе изслушал доклада за атаката на авиокрилото. Самопожертвователната постъпка на командващия заслужаваше уважение, но ако се съдеше по приближаващите ги вражески изтребители, Плененият флот разполагаше с още самолетоносачи.

Кензи бе очаквал този момент още от часа, когато взе решение да изостави Пърл Харбър. Корабите му бяха разположени според предварителния план, капитаните им очакваха последните му инструкции.

За първи път, откакто напуснаха Хаваите, Кензи наруши разпореденото радиомълчание и се обърна към личния състав на целия оцелял флот.

— Говори адмирал Кензи. Нареждам на втората щурмова ескадрила да излети незабавно. Веднага щом се вдигне и последният самолет, искам от вас да… — Той млъкна, нямаше сили да продължи. — Искам от вас да потопите всички кораби. Разберете, нямаме друг избор. Ако все още сме живи, техните самолети ще ни превърнат в свои роби, ще станем част от техния флот. Предпочитам да умра и да потопя кораба си, отколкото да позволя това да се случи с мен и хората под мое командване. Второ авиокрило, започнете излитане. Постарайте се да отмъстите за всеки от нас. Атакувайте, когато техните самолети започнат да се снижават.

Еверест

Най-сетне падна и последното парче лед. Търкот се пресегна и хвана ножницата на Екскалибур.

Пред очите му блеснаха звезди и той се строполи на колене. Отново посегна към ножницата и пак бе ударен отзад. Той пропълзя към меча, обърна се и видя, че над него се е надвесил Муалама. В ръката си археологът стискаше син камък, пулсиращ със светлина.

Камъкът не биваше да докосне меча. Търкот го знаеше с такава сигурност, сякаш някой го бе извикал от върха на планината. Той все още държеше ледения пикел. Замахна с него, както се бе присвил в тясното пространство, и удари чернокожия в коляното. Муалама се подхлъзна, докато се опитваше да постави камъка върху дръжката. Търкот вдигна ръце, сграбчи го за гърлото и го бутна назад. Но Муалама бе по-силен и го повали обратно с нечовешко усилие.

Изгубил всякаква надежда, Търкот рязко изпъна ръце и претърколи Муалама през корниза. И полетя след него. Падането му продължи две секунди, след което тялото му увисна на въжето. Археологът все още се държеше за него, но синият камък бе изхвръкнал от ръцете му и бе изчезнал в бездната.

Търкот изстена от болка и се огледа. Под него, вкопчен в ръката му, се поклащаше Муалама. Двамата висяха на забития в скалата клин, който бавно и неумолимо се измъкваше. Търкот виждаше, че клинът няма да ги издържи още дълго. Замахна с пикела и заби острието в ръката на Муалама. След това завъртя дръжката, усещайки трошенето на костичките в китката и хрущенето на сухожилията. Но въпреки това Муалама продължаваше да се държи за него.

Търкот едва не извика от ужас, когато устата на Муалама се разтвори — по-широко, отколкото бе възможно, и в гърлото се мярна нещо сивкаво, нещо, което бавно пълзеше навън. Трите „пръста“ на края му мърдаха, докато се пресягаха към ръката на Търкот. Едва когато я достигнаха, чернокожият го пусна. Докато тялото му се носеше надолу, сивкавото същество се измъкна от устата му. Беше дълго два метра и на долния му край все още се поклащаха останки от гръбначния стълб на Муалама.

Търкот потрепери, изкатери се на корниза и разтърси ръка, за да се освободи от съществото, но то продължаваше бавно да пълзи нагоре. Той посегна слепешката назад и напипа дръжката на меча. Измъкна го от ножницата и отсече пипалата на гъмжилото. Двете парчета паднаха на снега и се сбръчкаха.

Търкот се отпусна сред вкочанените трупове, стиснал между коленете си оголения Екскалибур.

Арарат

Яков чу стъпки и надникна зад ъгъла на Главния страж. Трима кортади стояха в тесния коридор, наведени над телата на Бригс и Какел.

Един от тях забеляза Яков и вдигна копието си. Руснакът побърза да се скрие зад червената пирамида.

И в този момент пирамидата оживя — повърхността й засия с ослепително рубинено сияние. Същевременно тежка метална врата запуши мостика, изолирайки кортадите в коридора. Сега Яков — и Главният страж — бяха сами в центъра на празната сфера.

Яков преглътна уплашено и протегна длани към пирамидата. Почти веднага бе обгърнат от червеникавото сияние. Дланите му усещаха топлината на машината. Той възкликна, когато по стените на сферата оживяха картини, а умът му влезе в контакт с извънземната машина и бе затрупан от безмерни потоци информация.