Робърт Дохърти - Зона 51 - Началото

То се събуди в мрака, озадачено коя ли е причината, накарала го да дойде в съзнание. Същевременно усети, че е неизмеримо по-слабо отпреди. Но сега най-важно бе времето. Колко дълго бе спало? Отговорът се криеше в степента на неговата слабост. Като я сравни с нивото на енергийния източник, то изчисли, че от времето на предишното му пробуждане планетата бе извършила почти петдесет завъртания около своята звезда.

Анализът на информацията от датчиците не доведе до конкретни резултати. Какъвто и сигнал да бе задействал алармената система, същевременно активирайки аварийното енергоподаване, трябва да е бил достатъчно силен и с жизненоважно значение. Но вече бе затихнал. Изгубени бяха както съдържанието, така и източникът на сигнала.

Създателите не бяха предполагали, че периодът за повторно зареждане на енергоизточника може да е толкова продължителен. То осъзнаваше, че не му остава много време преди резервите в енергоизточника да спаднат под критичния минимум, необходим за поддържане на жизнените му функции в състояние на хибернация.

Налагаше се да се вземе решение. Дали да насочи част от енергията към датчиците, в случай че сигналът бъде повторен, или отново да потъне в дълбок сън, съхранявайки остатъците от енергия за още известно време?

Решението бе взето почти със скоростта, с която бе формулиран въпросът. Датчиците получиха достатъчно енергия, за да останат в състояние на максимална готовност, което щеше да им позволи да засекат повторен сигнал. Програмирано бе ограничение от едно завъртане на планетата около звездата й, след което то щеше да се пробуди и да прецени наново ситуацията.

След всичко преживяно то отново се унесе в лек сън, осъзнавайки, че решението да се отклони част от енергията към датчиците за период от едно планетно завъртане ще му струва десет подобни завъртания сън, когато енергията започне да намалява. И все пак решението не подлежеше на преоценка.

Този риск бе част от работата.

Нешвил, Тенеси

Време до излитането — 147 часа

Дъното на хартиената торба, която Кели Рейнолдс държеше, се скъса тъкмо в мига, когато отключваше пощенската кутия и стекът с дванадесет диетични коли падна с трясък на пода. Кутийките се разхвърчаха във всички посоки. Нещо естествено за такъв отвратителен ден, помисли си тя, докато ги събираше. От петимата бармани, с които си бе уговорила среща за статията, която възнамеряваше да напише, двама въобще не се бяха мярнали.

Тя пъхна пощата в остатъците от разкъсаната торба, прибра се в апартамента и изсипа всичко върху масата в кухнята. Напълни чаша с вода, постави я в микровълновата фурна, нагласи таймера на две минути и чак тогава се облегна на стената. Докато чакаше сигнала на устройството, зае се да разглежда отражението си в прозореца, от който се виждаше някаква задна уличка на нешвилския Ийст енд. Беше нисичка на ръст, но с едър кокал и малко тромава. Нямаше да се движи толкова леко, ако не бяха редовните сутрешни клякания и лицеви опори. Имаше гъста, кестенява коса, започнала леко да се прошарва през последните десетина години. Допреди няколко лета все още се опитваше да поддържа естествения й цвят, но напоследък се отказа, съзнавайки, че встъпва в неравна борба с времето.

Таймерът на печката изписука, тя извади чашата, пусна вътре едно пакетче чай и остави водата да извлече цвета и аромата му. Междувременно разрови пощата, заинтригувана от дебелия кафяв плик, който бе забелязала още като изпусна торбата с продукти. Засмя се, като прочете обратния адрес: Феникс, Аризона. Сигурно беше от Джони Симънс, старо приятелче от студентските години във Вандербилт. Всъщност, нещо повече от приятелче, припомни си тя, докато мислите й се връщаха към онова време отпреди повече от петнадесет години.

С Джони се сближиха малко след като тя се бе разделила с първия си съпруг. Пусна котвата на разбитите си илюзии в неговото спокойно душевно пристанище, където прекара близо няколко месеца. Когато най-сетне отново стъпи на крака, тя започна да осъзнава, че макар да се чувстваше емоционално обвързана с Джони, липсваше й онази особена искра, тъй необходима, за да се разгори огънят на интимната близост. Джони прие спокойно доводите й и двамата се разделиха, като известно време дори не си говориха. Сетне отново се сближиха, но вече като приятели.