Робърт Дохърти: Зона 51: Началото

— Засякохме две горещи точки в сектор Алфа-4 — обяви един от мъжете, следящи стената с монитори, върху които можеше да бъде изобразена практически всякаква информация — от детайлни карти на света до сателитни изображения.

Майор Куин, шефът на отдела за наблюдение, надникна през рамото на оператора. Беше среден на ръст, с масивно телосложение, оредяваща коса и грамадни очила с двойни лещи. Той прокара нервно език по устните си и се извърна към дъното на помещението, където зад главния контролен пулт седеше самотна фигура.

Безпокоеше го фактът, че тъкмо тази вечер имаха неканени посетители. Чакаше ги толкова много работа, а на всичко отгоре бе дошъл и генерал Гулик — ръководителят на целия проект. Генералът бе от онези, които караха всички наоколо да треперят. Мястото му бе върху висока платформа, а от там нищо не можеше да се скрие. Точно зад него имаше врата, която водеше към заседателната зала, кабинета на Гулик, спалните помещения, стаята за почивка й преддверието. Товарният асансьор бе разположен от дясната страна на централния коридор. Из стаята се носеше тихо бръмчене на апарати, примесено със свистенето на филтрирания въздух, нагнетяван през решетките от грамадните вентилатори в хангара над тях.

— Какво е станало с детекторите? — попита Куин, докато сверяваше информацията на своя лаптоп. — Никакви сигнали от пътя.

— Не зная какво е станало на шосето — отвърна операторът и посочи екрана, — но тези са там. Може да са вървели пеша.

Ясно се виждаха светещите очертания на двама души. Термоскопът, разположен на върха на една планина, близо дванадесет километра на изток от Бялата планина, предаваше перфектно изображение право към тяхната стая, на шестдесет метра под Планината на конярите и на близо дванадесет и пет километра от мястото, където се намираха двамата нарушители. Термоскопът беше изключително ефикасен апарат, особено при подобен терен и при нощно наблюдение. Внезапният спад на температурите с настъпването на нощта водеше до рязко контрастиране в топлинните разлики на живите същества и обкръжаващата ги среда.

Куин въздъхна и поклати глава. Лоша работа. Това означаваше, че нарушителите са се промъкнали покрай постовете на рейнджърите, както ги наричаха местните, а всъщност на военната полиция, която отговаряше за охраната на външния периметър и при подобни случаи се свързваше с местния шериф. Тъй като рейнджърите нямаха представа какво става в базата, на тях също им бе забранено да преминават от тази страна на планината. Никак не му се искаше да алармира охраната на вътрешния периметър, тъй като това означаваше, че ще трябва да извести и генерала. Освен това напоследък бе обезпокоен от методите, които използваше при подобни случаи вътрешната охрана.

Най-добре ще е, реши той, ако всичко се размине без особен шум.

— Извикай военната полиция — нареди той.

— Но те са във вътрешния периметър — възрази операторът.

— И сам го виждам — озъби се шепнешком Куин. — Да не вдигаме излишна патърдия. Няколко човека ще прескочат отсам и ще ги отведат.

Операторът се извърна и предаде нарежданията по микрофона.

Куин се изправи, забелязал, че генералът вече не гледа в екрана на своя монитор.

— Докладвайте положението! — нареди отривисто Гулик с дълбок, басов глас, надигна се и пресече с бавни крачки стаята. Макар доста едър, генералът имаше енергичната походка на млад кадет от военновъздушната академия, която сигурно бе завършил поне преди тридесетина години.

— Имаме двама нарушители, сър — отвърна Куин, завладян от суеверното усещане, че началникът му е в състояние да подуши и най-малката неприятност. Той посочи с пръст на екрана и добави с притихнал глас по-лошата вест: — Вече са в сектор Алфа-4.

Генералът не попита за детекторите на пътя. Обясненията щяха да дойдат по-късно, сега те не биха променили с нищо ситуацията. Във Виетнам, където бе летял на вече остарелите Ф-6, Гулик си беше спечелил репутацията на твърдоглав водач на ескадрила. Ако можеше да се вярва на слуховете — неразделна част от живота дори в секретно учреждение като тяхното — една от любимите маневри на генерала била да стоварва бомбите в „опасна близост“ до линията на своите, в желанието си да унищожава най-ефективно противниковите формирования. Изглежда в подобни случаи нерядко под ударите му попадали и приятелски бойни единици, за които генералът вероятно е смятал, че и без това са щели да понесат загуби от врага.