Робърт Дохърти - Зона 51 - Екскалибур

Когато погледна към „Вашингтон“, от него вече излиташе трети самолет.

Командващият също видя носещия се по площадката изтребител и извъртя самолета си към самолетоносача. Различаваше ясно моряците върху палубата. „Заразените моряци“ — припомни си той. За миг, докато преминаваше покрай „Аризона“, надникна от кабината. Готов бе да се закълне, че на палубата някой гледа право към него. Командващият козирува, после се съсредоточи върху палубата на самолетоносача. Видя два изтребителя, заели позиция за излитане, и се прицели в тях.

Докато палубата с шеметна бързина се уголемяваше, той си припомни една молитва, която навремето майка му обичаше да повтаря, и започна да я шепне. Изтребителят му губеше височина и набираше скорост.

Локхарт не откъсваше очи от снижаващия се самолет, но едва когато той бе на четвърт миля от самолетоносача осъзна какво възнамерява да направи пилотът. Докато онази част от нея, която бе под властта на нановирусите, издаваше съответните разпореждания, друга, много по-малка частица, отдаде чест на пилота.

Но командите й бяха закъснели. Екипажите, заели позиция около зенитните оръдия на самолетоносача, откриха стрелба твърде късно и неточно, а изтребителите бяха далеч, за да прехванат връхлитащия самолет. Само след секунди той се стовари върху площадката на „Вашингтон“ точно пред поредните два изтребителя в катапултите. Избухна взрив и пожарът бързо обхвана контролната кула и долните палуби. Последваха вторични експлозии от горивните резервоари и другите самолети.

Високата скорост на самолетоносача допринесе за разгарянето на пожара и за подпалването на самолетите от задната част на палубата. Капитанът на „Вашингтон“ незабавно нареди скоростта да се намали преди пожарът да обгърне целия кораб. На горната палуба моряците вече водеха борба с пламъците и голяма част от тях изгаряха живи. Местата им — по команда на нановирусите — незабавно се заемаха от други моряци.

Междувременно Локхарт нареди на целия флот да преустанови движението си. Силовият генератор бе разположен на борда на „Джар Вайкинг“ и възможностите бяха или да продължат напред, изоставяйки „Вашингтон“, или да спрат, докато пожарът на борда на самолетоносача бъде овладян.

Тя провери как върви поправката на „Стенис“. Нановирусите бяха много ефикасни. До петнайсет минути един от катапултите щеше да изстреля поредния самолет.

Арарат

Яков остави Бригс и Какел при входа и мина сам по мостика до Главния страж. Намираше се върху широка метър платформа, която заобикаляше пирамидата от всички страни. Вдигна ръце и опря длани на стената на Главния страж. Нищо не се случи. За разлика от другите стражи, повърхността на този не излъчваше златисто сияние. Той се огледа. Пирамидата бе разположена точно в центъра на грамадна сфера с гладки стени. Нямаше нищо, което да я крепи в средата.

— Става нещо — подвикна тихо майор Бригс.

Яков изтича обратно при тях. Бригс лежеше по корем и надничаше иззад ъгъла. Какел бе опрял гръб на отсрещната стена и също поглеждаше предпазливо от мястото си. Яков подаде глава в коридора. Към тях бавно се приближаваха няколко високи фигури. Макар че бяха далеч, Яков забеляза, че имат червеникави коси и държат копия.

— Аирлианци — прошепна той.

— Нямаме много време — отвърна Бригс.

— Ние бяхме дотук — отвърна Яков. — Сега всичко е в ръцете на майор Търкот. Той трябва да освободи Екскалибур и да задейства Главния страж.

Еверест

Търкот спря. Беше увиснал с две ръце на въжето и едва си поемаше дъх. Имаше чувството, че обитава някакъв нереален свят, без тревоги и притеснения, напълно изолиран от събитията, които го бяха довели тук.

Морис предполагаше, че обогатената кръв ще му помогне през първите четирийсет и осем часа. Търкот се зачуди откъде медикът можеше да знае това — да не би да я беше пробвал? Или това бе само предположение? Пулсирането в слепоочията му бе по-лошо от всякога, ръцете и краката му тежаха, като че бяха пълни с олово.

Въжето в ръцете му затрепери. Търкот вдигна неохотно глава. Муалама продължаваше да се катери по скалата и доближаваше корниза. Търкот забеляза замръзнала кръв по ръбовете на маската на чернокожия археолог. Зачуди се откъде намира сили да се движи.

Увиснал на въжетата, той се пресегна и бръкна в якето. Извади малък метален термос, отвинти внимателно капачката и вдъхна от парата, която излезе през отвора. Отмести встрани кислородната си маска, надигна термоса и почувства благодатната топлина на стичащото се в гърлото му кафе.